Едни ги водят при нас родителите и близките им (повечето), други - техни приятели (понякога), трети – сами идват да потърсят помощ (много рядко). Момчета на по седемнадесет години, мъже на по тридесет. Най-различни и като умствен багаж, и като трудови навици, и като домашно възпитание. Почти винаги в корена на трагедията стои грешка (семейна), някаква злоупотреба с тяхната личност – безлюбие или хиперпротекция – т.е. грях, която не са знаели как правилно да изтълкуват, травма, която не съумели да превъзмогнат. И започват методично да се самоунищожават. Докато умрат. Защото никой или не се е постарал, или просто не е знаел как да ги научи да се борят. А може и сами да са отказали. Бог знае. Първото е очевидно в деветдесет процента от случаите, а за второто можем да гадаем при оставащите десет.

... Някои, разбира се, са самовлюбени лигльовци, но те малко се задържат тук...

- Все до мене ще опрете. Или, за да получите помощ сега, или за опелото.

Георги Фотакиев не е простак. Той е виждал как умират (и аз съм виждал). И то смъртта на хора, които са дошли с много болка, с жажда за помощ и обич. Искащи да се съхранят, да оцелеят. Получават обич и откликват с обич. Те умеят това. В началото плахо, а после по-смело. Но, не всички успяват да повярват докрай. Не устояват в битката за живот – да търсиш, да виждаш и да постигаш невидимото и волята за смърт, свързана със страха и разочарованието да живееш “с живите”, се оказва по-силна (по-точно – безалтернативна). Затова отецът ги предупреждава предварително: “Не си прави илюзии, както и аз отдавна съм престанал да си правя. Или започваш да се бориш за себе си и със себе си, или те погребвам”.

Георги знае какво е да се удариш фронтално в лайняната реалност. Чували ли сте, че спял с млади момчета? А, че бил нарко-дилър? Че момичетата, идващи на обгрижване, сме ги правили проститутки?... Говорят “живите”. Нали са живи – ще говорят. Можеш ли им затъкна устите? О, аз бих могъл, но ще ме съдят сетне за средна телесна повреда, пък и вече не съм такъв човек (не съм, уважаеми госпожици, честна дума – не съм).

* * * * * * *

karamelka78: Здравей, много ти е хубав псевдонима. Как се казваш?
portos: Светльо се казвам и знаеш ли, че съм също на тридесет и една. Добър повод да се видим, не мислиш ли??...
karamelka78: (смях) И ще се ожениш за мен?! Това е мечтата ми от дванадесетгодишна!
portos: Ще се оженя ами... ако се наложи.
karamelka78: (става сериозна) Аз живея сама с единадесетмесечното си бебче.
portos: Как се казва?
Karamelka78: Их, колко си мил! Не очаквах да попиташ такова нещо....

Тя започва да бърбори, а аз паля цигара и отговарям машинално с “Аха”, “Да” и “О”. Тази, с която искам да разговарям и никога не й отвръщам с междуметия, днес я няма в skype-а. Нищо, ще почакам. Вярно, оня ден много ме обиди, но жени са това – какво да ги правиш.

Дамата от чата ме изважда от никотиновия транс:

karamelka78: Какво работиш?
portos: Aз ли?... (печеля време)... Работя с хора...
karamelka78: Ау! Колко си потаен! Да не си наемен убиец?

Омръзва ми тази игра.

portos: Работя в нарко-комуна. Следя момчетата дали стават навреме, дали се трудят...
karamelka78: Моля!!!

Става ми гузно. Пиша бързо:

portos: Никога даже не съм опитвал ни лека, ни тежка дрога. Просто работя там.

Но вече е късно. Госпожицата е излязла “от линия”. Да й бях казал, че съм наемен убиец - стилна шега, нали? Пък това, което казах, даже за шега не минава, толкова грозно звучи. Затварям mirc. Или ще пиша “есета”, или ще дочакам моята доза приемлива реалност в skype. Вчера превеждахме стихчета – тя превежда, аз ритмувам. Днес сигурно пак ще й направя някое от моите недотам прилични предложения и тя ще ме нарече някак зле. И ако не я умилостивя с хубава снимка на бягащи коне, ще трябва да я мразя едно десет часа, до сутринта.

Знаете ли, за мене мнозина твърдят убедено, че съм наркоман (или поне пълен алкохолик). Като се замисля (огледах се добре преди малко), може и да съм.... Глупости! Нищо подобно! Аз съм наркоман, колкото Георги Фотакиев е сутеньор.

* * * * * *

Той сега е добре. Повече от добре. Преминава лечение на хепатит C с интерферон. Чака го сватба. А дойде накуцващ, кльощав. Останал беше от него само един голям червен нос. Когато го карах да работи, ми пееше: “Аз нямам шеф.” Но, работеше. Беше колабирал (за пръв път през живота си) преди да дойде, ударил се лошо, когато припаднал и затова куцаше. И правеше всичко, което искахме от него, защото никак (ама никак) не му се умираше. Видях го месец преди да влезе за обгрижване в Центъра. Дойдоха с майка му и баща му. Усмихваше се нервно, запознаваше се почтително. От дума на дума бащата попита:

- А какъв е режима. Какво правят момчетата?
- Ами – започнах – стават в 6.20 ч. сутринта. Но, първо ставам аз, половин час по-рано – хареса ми това семейство и исках да развеселя малко напрегнатия уплашен младеж – мия си зъбите, правя гимнастика. Влизам в тоалетната с четири бири и пет цигари. Като приключа там, се връщам в спалното и командвам: “Стани!”.

Всичко много се смяхме и се тупахме по гърбовете, а бащата даже два пъти се плесна сам по челото. Не очаквах да видя очите им повече. Обаче пристигнаха. Доста време след това той ми сподели: “Реших да дойда тук, а не в някоя комуна като “Рето”, още щом чух за четирите бири”. Наистина, в началото беше просто нетърпим. Никога не му стигаше дневната дажба от десет цигари. Куцаше подире ми и повтаряше: “Татко, татко, дай цигара, ще ти направя... свирка.”


Преживя истински шок на гарата във Варна. Трябваше да се яви на изпит (държавен) във висшето учебно заведение, където учеше. Аз го придружавах.... Валя проливен дъжд. Тогавашната ми приятелка дойде да ни изпрати цялата мокра, понесла кутия с цигари и сандвичи за из път. Не беше виждал такова нещо явно досега. Замига на парцали. После в купето взех да се шегувам със случайни спътнички, рецитирах помня нещо и опитвах да задържа прозореца отворен с нож, черпих ги с локум. Той реши, че съм минал границите и ни в клин, ни в ръкав се развика:

- Светльо си има сериозна приятелка, за която ще се жени!

После се сконфузи, понеже на свой ред аз замигах неразбиращо.

* * * * * *

А И. от Р. е мъртъв. Умря на осемнадесет в мазе (навърши ги при нас). Огромен – 140 кг., 200 см., баскетболист. На два пъти се опита да премине програмата, но стоя само по не повече от месец. Когато си тръгна втория път, заяви: “Това място умря за мен!”. Не блестеше с особена обща култура и богат речник, така че до днес се чудя отде му дойде тоя израз – кажете после, че няма дявол.... Вас обичал ли ви е 200-сантиметров баскетболист? Мене да. Болезнено е да ти се радва някой такъв. Макар че, станах донякъде “причина” за заминаването му (наказах го за дребно провинение и той си тръгна), срещна ли го в рая, където той ще бъде по мислост Божия, а аз по чиста случайност (даже по-добре казано - погрешка), много ще го бия (с лопата, защото е огромен). Сетне смятам да го прегърна.

Опита се веднъж да помогне на Ангел от В.Т. Оня реши да напусне ПЦДОН, обяснявайки, че бил вярващ, но умерен, не като нас – всяка седмица да стоим по два часа на Св. Литургия.

И. го “изслуша” внимателно:

- Значи не можеш да повярваш, така ли?
- Ами да.
- О, аз ще ти помогна, братко!

Грабна листа с Никео-Цариградския Символ на вярата, приведе се към него (оня му стигаше до кръста) и ревна убедително с цяло гърло:

-Повтаряй след мен: “Вярвам в Един Бог-Отец, Вседържител...”

Ангел изскочи възмутен от “грубата религиозна интервенция” през вратата.

- Какво му стана – взе да мърмори И. –, че аз точно така повярвах??

Мислих си, че е позьор, мързеливец и тарикат. Но го видях да плаче искрено и безутешно на едно друго погребение. Погребението на С., когото един ловец намери в гората полуизяден от чакалите, петнадесет дни след смъртта му (какво точно се е случило, до днес никой не знае със сигурност). Той тресеше огромното си тяло, хлипайки, поне два часа. Аз не плаках, макар да бях ходил на разпознаването. Разплаках се после, когато клисарката Пена затвори вратата на църковния двор и ни каза “Довиждане”. Тогава осъзнах, че С . всъщност го няма. Няма го съвсем. Няма го повече и от онези, непознатите за мене, които дойдоха да го оплакват:


Оглозганият череп светеше в тревата,
край него няколко мъже
играеха със химикалки на “разплата”,
наум допивайки кафе.

И смучех от изпросени цигари,
студен и гол като пищов.
А сетне мисълта ме изпревари –
“Не, Боже мой, не съм готов!”

Не бях готов да пипна пустотата
и ме прободе неведнъж
оръфаната болка, празнотата
на този изкорубен мъж.


Аз сляп ли съм или не е нормална
смъртта поглъщаща живот?!
Пикая на науката формална,
наричаща Човека скот!


Той не скот, но скитаща Вселена,
прелял от парещи Слънца.
Прицелвам се в небесната мишена....
Забравям мократа трева...

(С. А.)

* * * * * *

Границата между живота и смъртта е понякога толкова тънка. По-тънка от лучена люспа. Момчетата остават или си тръгват. Едни устояват, други избират смъртта. Понякога ги дразня: „Какви „момчета” сте вие, какви вафли искате, какви шоколади... Дърти мъже сте, я по-сериозно!”. Стане ли твърде напечено, връзвам си кърпата за глава като забрадка, слагам рокля или демодиран балтон и викам на някой: „Скачай да те возя в количката”. И той скача – кога друг път ще му се случи да го вози „брадясала бабка” в „ръчна количка с едно колело” из храмов двор.

Понякога се умислям. А мене кога ще ме повозят така? Може би някога сам св. Петър, ако пристигна случайно – съвсем случайно и даже погрешка...