Живи сенки - трета част

Дъждът все още валеше, небето отказваше да се проясни. Сякаш не искаше да пропусне светлината при селото и хората му. Те не бяха готови за нея и не можеха да приемат истината. Тони сложи качулката на главата си и закрачи по мокрия паваж. Водата пълнеше дупките в асфалта и ги превръщаше в малки езерца, в които плуваха пожълтелите есенни листа. Те запушваха отводнителните шахти и езерата ставаха все по-големи. Мокрите бръшляни се увиваха, като змии по оградите на къщите и ги пазеха от чуждо любопитство. Хората, които срещаше по пътя си, бързаха да я подминат.

Тя стигна до кметството. На покрива му, мокро и клюмнало, висеше българското знаме. Влезе в сградата. Вътре имаше няколко врати. Тони почука на вратата с табелка "Кмет". Отвътре се чу глас " Влез!"

Посрещна я мъж на около петдесет години с бяла риза и сив панталон. Той свали очилата си и стана да я посрещане. На лицето му се разля огромна усмивка.

– Здравейте, Антония Димитрова! Приятно ми е, Рангел Спиров! – подаде ръката си към нея.

– Вие, знаете коя съм? – попита тя, въпреки да знаеше, че слухът за пристигането ѝ бе стигнал до всяко кътче на селото.

– Тук всичко се знае! Ние сме малко селце и сме като едно голямо семейство! – думите му прозвучаха заучено и фалшиво.

– Е, щом всичко се знае, значи съм попаднала на точното място – в думите ѝ имаше подигравателна нотка.

– С какво мога да помогна? – каза той любезно.

– Искам да разбера истината за смъртта на родителите си! – директно подхвана темата тя.

– Ами, аз не знам как да ви помогна! Полицията извърши разследване и излезе със заключението, което всички знаем – каза той, без да споменава думите убийство и самоубийството.

– Това не е истината! Аз бях там, спомних си всичко. Някой беше в дома ни, спореше с баща ми. Чух първия изстрел, нещо тежко падна, а след това чух писъка на майка ми. Ако баща ми е убил първо нея, а после себе си, как така, тя е изпищяла след изстрела? След това чух втори изстрел и гласът на мама замлъкна. Някой дълго остана в кухнята, чувах стъпките му. Знам, че родителите ми са убити! – гласът ѝ бе твърд и непоколебим.

– Не мога с нищо да помогна! По това време не съм бил кмет! Има заключение и полицейски доклад. Тогава сте била малка и спомените и фантазиите ви са объркани. Приемете истината и си вървете! Не е хубаво да будим мъртвите! – каза той със суров глас.

Вече втори път получаваше предупреждение да не буди мъртвите! Какво ли щяха да ѝ кажат!?

– Кой беше кмет по това време? – продължи да разпитва.

– Баща ми.

– Мога ли да говоря с него?

– Ако може да разговаряте с мъртъвци, ще го откриете на гробището – иронично ѝ отговори той.

Тони разбра, че няма да научи нищо от него. Преди да излезе се обърна и попита:

– Къде мога да открия териториалните планове на селото и околността?

Той я погледна някак странно, а очите му се разшириха. "Дали беше от учудване или от страх?" – запита се тя.

– В архива! – отвърна той колебливо.

– Къде се намира той?

– Последната стая в дясно. – отвърна мъжът и стана от стола. Нетърпеливо се отправи към нея и ѝ подаде ръка за довиждане.

– Щом искате да си трошите главата и да си причинявате болка, продължавайте! Беше ми приятно да се запознаем! – студено и дистанцирано каза той и посочи вратата. Бързаше да се отърве от нея.

Тя се отправи към стаята с архивите. Почука и влезе без да изчака отговор. Вътре една пълничка жена говореше по телефона.

– Да, добре! Разбрах! – каза тя и затвори. Тони знаеше, че е кметът.

– Здравейте! Искам да разгледам териториалните планове на селото и околността! – обърна се към жената.

– Попълнете първо този документ! – подаде ѝ един лист в който трябваше да попълни данните си и причината за искането ѝ. Тя взе химикал, попълни графите, а на мястото за причина записа – уточняване на наследствени земи.

Жената разгледа документа, а след това стана, отправи се към огромен метален шкаф. Бръкна в едно от чекмеджета и извади папка. Подаде я към нея.

– Нямате право да ги изнасяте от тук. Ако искате копие за вашите наследствени земи, трябва да представите акт за наследници.

Тя се дръпна в страни и разтвори папката. Вътре имаше планове от последните десет години. Започна да ги разглежда, нямаше нищо странно в тях. Оградени участъци с номера. Хотелите и аквапарка бяха отбелязани под съответната номерация.

Вратата на стаята се отвори и една рошава мъжка глава се подаде от там.

– Сийче, донесъл съм банани и мандарини, ама са много малко. Само за наши хора. Идвай преди да са свършили! – рошавият погледна към Тони, усмихна се леко сконфузено и затвори вратата.

Сийчето отправи недоволен поглед към момичето, като на досадна муха, която нарушаваше спокойствието ѝ.

– Връщам се след малко, нищо не пипайте! – скочи чевръсто от стола и излезе.

Тони бързо отиде до големия шкаф и започна да преглежда папките в чекмеджетата, плановете от преди двадесет години липсваха. В последното чекмедже откри една тънка папка, на която бе отбелязана 2003 година. Две години преди смъртта на родителите ѝ. Отвън се чу шум. Тя мушна папката под блузата си, затвори чекмеджето и се върна на мястото си. Дишаше тежко, сякаш бе направила няколко обиколки на селото. Папката под блузата изгаряше кожата ѝ, като ръжен. Вратата се отвори и жената, зачервена от бързане, влезе.

– Свърших те ли? – попита тя.

– Да! Благодаря! – отговори.

Подаде документите и побърза да излезе. Не разбра как прекоси коридора и как измина разстоянието до дома си. Беше се развълнувала толкова много от това което извърши, че не забеляза, кога дъждът е спрял.

Щом влезе в къщата, заключи вратата, дръпна завесите на прозорците и чак тогава изкара папката. Отвори я внимателно. Вътре имаше документи от общински и регионални събрания. Започна да разглежда всяко едно от тях и тогава попадна на нещо важно. Решение с което парцелите двеста петдесет и пет, сто осемдесет и шест..... и още няколко бяха обявени за защитена територия. Прочете, че са местности, в които се намират редки видове растения. Странджа беше природен парк и в нея имаше различни места с редки растения, някои от тях бяха на територията на селото. Цялата картина започна да се нарежда пред очите ѝ. Всички тези местности някак бяха превърнати в общинска собственост и разпродадени. Кой и как го бе направил? Явно баща ѝ беше разкрил схемата и за това бяха затворили устата му завинаги. Думите му, които тя си спомни предната вечер придобиха смисъл.

Нещо изшумоля, външната врата на двора предателски изскърца. Тя замръзна, а сърцето ѝ заби като лудо. Грабна празната ваза от масата и я стисна с две ръце. Вече знаеше, че се е замесила в нещо, което можеше да ѝ струва живота. Така, както на родителите ѝ. Стъпките се приближиха до вратата, тя затаи дъх. После те бавно се отдалечиха. Тони остана без да помръдне, като се напрягаше да чуе какво става навън. Тишина! Времето сякаш беше застинало в очакване на нещо. Тя пое дъх, отключи и бавно отвори вратата. Навън нямаше никой. Погледна към гората. Сенките на дърветата бяха скрили посетителя. Дали си беше тръгнал или я наблюдаваше скрит в тях? Тогава видя залепената бележка на вратата. Взе я. На нея пишеше: “Последен шанс!”

На другият ден се отправи към читалището. Откри Соня отново зад бюрото си в библиотеката.

– Здравей! Имам нужда от помощта ти. – обърна се към нея.

– Стига да мога ще ти помогна! – отвърна ѝ тя тихо и спокойно.

– Помниш ли кой беше полицаят, който разследваше случая?

– Помня! Единият беше инспектор от града. Мисля, че се казваше Хаджийски, на него предадох писмото. А другият беше нашият полицейски Делю Дурмунджиев.

– Знаеш ли къде мога да ги намеря?

– Делю си е тук в селото. Пенсионер е. Всеки ден виси в кръчмата. А за Хаджийски не знам. Идваше няколко пъти. Бяха го повишили. Появи си и когато избраха новия кмет. Беше на банкета. От тогава не съм го виждала.

– Благодаря! – каза тя и се обърна да излиза.

– Чакай! Откри ли нещо! – извика след нея леля Соня.

Тони сложи пръст на устните си, в знак да пази тишина. Знаеше вече, че тук и стените имаха уши. Не искаше да забърква още повече болната приятелка на майка си. И без това бе платила висока цена за любопитството си. Беше почти сигурна, че инцидентът на съпруга ѝ не е бил случаен. Тя ѝ кимна и излезе. Пред читалището на пейката отново се сблъска с възрастната жена с побеляла коса и бастун.

– Още ли си тук? Върви си! Не разбра ли, че сме прокълнати! Тук брата, брат убива! Бягай, момиче! – развика се тя след нея.

Тони вече не се плашеше от мъртвите, плашеха я живите.