Помниш ли светлината на студената Декемврийска луна ? Когато снегът с цялата си жестокост и коварност те взе със себе си, сграбчи те в ледената си прегръдка. Смеехме се в невинната си, непринудена игра, не знаейки за фаталната съдбовност на вечерта.
Още помня как зимната ни приказка се превърна в кошмар. Притъпеният звук на спирачки все още отеква дълбоко в съзнанието ми. За няколко минути кожата ти стана мъртвешки бяла, устните – изстудяха, сърцето спря да тупти... Единственото, което чух от замръзналите ти устни бе: "Виждам светлината...”
Сега отново крача по тази улица. Сякаш усещам лицето ти в мрака, чувам дъха ти в тишината, вкусвам устните ти в отчаян опит да те върна, държа лицето ти в скръбта си.
С теб и нещо в мен умря и безвъзвратно осиротях. Остана ми само опечалението и топлата ти усмивка, която краси сянката, в която съм се превърнал. И нека, гледайки ледената Декемврийска луна, нейде да съзра в нея твоя образ. Само това би ме зарадвало.