Вратата на блока се оказа заключена. Метална врата, като на склад или на трезор. Огледах сградата тъжно. Защо им беше на тези хора да се затварят така?

- И сега какво?

Иван просто се ухили и започна да натиска напосоки звънците на всички апартаменти във входа. Едно време и аз правех така, когато бяхме деца и си нямахме работа лятото. Номерът беше да натиснеш възможно най-много звънци преди някой раздразнен възрастен да се покаже на балкона и да ти се скара.

- Сега, просто чакаме на някого да му писне от нас и да ни отвори вратата – каза той и се подпря до вратата.

- Да, бе, все едно някой ще… – дори не успях да си довърша фразата защото се чу пиукане и скърцане на ключалка.

Той дръпна вратата и я задържа, за да вляза.

- Нещо да ми кажеш? – попита ме със самодоволна усмивка.

- Имаше късмет.

Моят спътник се изхили и поклати глава, обаче се въздържа от повече коментари. Двамата се заизкачвахме към третия етаж, където трябваше да живее предполагаемата ми хазяйка. Тръпки ме побиваха от мястото – беше мръсно, мрачно и занемарено. Също така беше и мъртвешки тихо. Чуваха се само нашите стъпки и бях благодарна, че не съм сама тук. Имах чувството, че отнякъде някой ме гледа. Сигурно си въобразявах.

Иван спря на стълбищната площадка, провери отново данните на листчето и ми посочи една олющена врата с наполовина изтрита табелка. Застанахме пред нея и се помъчих да прочета името, но единственото, което можах да различа, беше половината фамилия – евская. Иван позвъни, но не последва отговор, затова той натисна копчето отново. Пак нищо. Иван позвъни отново. Дръпна вратата и каза нещо на висок глас и на руски. Пак нищо. Тук нямаше никого. Той удари по вратата и изруга. Не беше нужно да разбирам езика, че да ми стане ясно.

- Може би трябваше да се обадим? – попитах плахо аз.

- Да, бе! За да се покрие по-хубаво! – изсумтя той в отговор и провери отново листчето.

Надникнах - там беше написан някакъв телефон. Иван отново измърмори нещо на руски и тръгна да набира номера. От вътрешността се чу досадното дрънчене на стар телефон. В първата ни квартира имаше такъв, от онези, които като звънят, се чуват през три апартамента. Иван изчака няколко сигнала и затвори.

- Покрила се е, гадината! – процеди той.

- Защо й е да бяга? Нали мен ме търсят?

- Защото не се знае колко легално ги е давала тия квартири – въздъхна той. – От една страна си е искала парите, обаче от друга може да не е плащала данъци и да се е уплашила, че ако наистина полицията я потърси, ще й търсят и пари. Аз също бих се покрил на нейно място.

Той изръмжа и удари с юмрук по касата на вратата.

- Сега какво? – попитах аз и се облегнах на стената.

При мисълта, че единственият човек, който е имал представа какво съм правила тук може да е заминал, изчезнал или кой знае какво, очите ми се насълзиха. Нямах сили да се правя на голяма и силна. Просто исках всичко да приключи. Това просто не можеше да се случва! Не и на мен! Закрих лицето си с ръце и започнах тихичко да плача.

- Айде стига си се тръшкала, да не си на петнайсет! – каза ми Иван раздразнено.

Виждах го размазано, заради сълзите – май гледаше нещо в листчето с адреса.

- На деветнайсет съм! – подсмръкнах аз и се опитах да изтрия сълзите си. Обаче те продължава да си текат сами по страните ми. - И не твоят живот е на парченца, така че не ми казвай да съм спокойна! Щото имам право да си поплача!

Той изръмжа и ми обърна гръб. Ако не беше мислил да ме остави, май сега щеше да го направи, така че не ес стърпях и попитах:

- Какво правиш?

- Решавам ти проблемите, както виждаш! – тросна ми се Иван и залепи пръста си на копчето на звънеца на отсрещната врата. Приближих се и се опитах да надвикам звъненето:

- Ама това е грешният адрес!

- Именно. Ако има някой вкъщи, ще излезе да ни се развика и ще разберем какво става – сви рамене той.

Отвътре се чуха някакви викове и Иван се отдръпна.

Вратата се отвори на една педя и през процепа се показа грамада от ролки, а собственичката им ни гледаше недоверчиво. Имаше огромни сенки под очите и изобщо нездрав вид. Тя се обърна към мен с нещо на руски, което някак си преведох като „кои сте вие“. Иван реагира на момента и започна да й обяснява надълго и на широко нещо, от което чух думите „полиция“ и „България“, както и името на така наречената ми хазяйка. Значи жената се казваше Лариса Василевская. Странно име. Ама какво ли разбирах аз?

Жената местеше поглед между мен и него и изглеждаше така, все едно или държи брадва в ръката, която не виждахме, или ей сега щеше да хлопне вратата под носовете ни. Иван ме посочи и започна да обяснява нещо, вероятно за мен, при което жената наистина затвори вратата. Тъкмо щях да му кажа, че всичко е объркал, когато чух изщракване на верига. Вратата се отвори изцяло и вече ме гледаха с други очи. Съжаление.

Жената се обърна към Иван и започна да обяснява бързо нещо, с оня тон, с който си говореха клюкарките пред блока у дома. Моят спътник се опита да каже нещо, но нямаше кога да се вклини в потока от думи, така че в продължение на няколко минути само кимаше. После той каза нещо, жената изчезна и се върна с омацан тефтер и химикалка. Иван написа нещо на един лист и й го върна, а после вратата се затвори.

- Хайде! Тръгваме! – каза ми той и посочи към стълбите.

Погледнах с надежда към затворената врата и се зачудих дали пък да не позвъня отново.

- Какво й каза? Какво стана? – попитах, все още загледана в звънеца.

- Обясних й, че търсиш хазяйката си, защото се е случил инцидент с теб и че съм от полицията и я помолих да каже на съседката си да ти звънне, когато се върне.

Той ме побутна пред себе си и заслизахме по стълбите. Не си бях представяла нещата така. Изобщо. Само проблеми! На слизане това място ми се виждаше още по-зловещо отпреди.

- А тя къде е? Хазяйката? – попитах, защото стъпките ни предизвикваха ехо, все едно някой ни преследва.

- Заминала при роднини преди няколко дни. Така ми каза.

- И сега какво?

Усещах колко глупаво звуча. Обаче какво щеше да стане с мен в такъв случай? Иван не се трогна много от въпроса, защото отговорът му беше кратък:

- Сега – вкъщи – той си погледна часовника – късно е вече.

Спрях по средата на стълбището и усетих как много ми се иска да ревна отново.

– Какво вкъщи? Аз нямам къде да отида!

Иван беше минал пред мен и при това, се спря, обърна се и ме изгледа отдолу нагоре.

- Май си расла в саксия, а?

- Какво?

- Не говоря за твоето „вкъщи“, а за моето. Тази вечер ще споделиш скромната ми квартира. На гости – той се подсмихна.

Качих се заднишком четири стъпала по-нагоре и вдигнах ръце. Само това ми липсваше. Права беше майка ми да говори, че един мъж никога не ти помага заради черните ти очи. Вярно, моите бяха зелени, ама въпреки това идеята беше същата. Не, не, не!

- А, не, не! Аз съм си добре.

- Така значи? – Иван скръсти ръце на гърдите си. – Добре, тогава някоя от килиите в ареста ще ти свърши работа. Това как ти се струва?

Извъртях очи. Намерил с какво да ме плаши. Все едно общинските жилища са палат...

- Ще стане!

- Сигурна ли си? – проточи той. – Щото при нас килиите са вечно претъпкани. Проститутки, джебчийки, ненормални всякакви имаме. Ама, щом като си казала…

Той сви рамене и заслиза по-надолу. Останах на стълбите, докато почти се скри от погледа ми, заради завоя към по-долния етаж.

- Чакай!

Иван се закова на място и ме погледна учудено.

- Да не размисли?

- Аз, ами…

Слязох набързо и се озовах до него. В главата ми обаче беше пълна каша.

- Ей! – той размаха ръка пред лицето ми. - Какво ти казах за мълчанието?

- Ами, не ти вярвам…

- Това ли било! – Иван прихна. – Казах, че съм на квартира, Катерина. С хазяи. Няма да сме сами, така че няма от какво да се страхуваш. Той ме хвана за ръката. - Обещавам ти, няма да те изям – допълни той толкова ухилено, че ми стана обидно.

Издърпах ръката си и се намръщих.

- Подиграваш ми се!

- Не ти се подигравам! Впрочем, това е доста умно, да се съмняваш в думите на хората. Така че браво!

- Да, бе! Ако се бях съмнявала, сигурно нямаше да си говорим сега.

- Станалото-станало – той сви рамене. – Сега е моментът да оправим нещата. Идваш ли? За тебе не знам, обаче аз определено искам да вечерям и да поспя.

Двамата се върнахме при колата и след малко потеглихме. Седях на мястото до шофьора и се чудех в какво се набърквам този път. Вече едва не бях умряла от студ навън, ако се съдеше по думите на Иван. Край нас се виждаха размазаните силуети на сгради и улични лампи във виелицата. Къде бях попаднала? Помолих се тази Лариса Василевская да се върне скоро у дома и да мога да разбера какво е станало. Обаче какво щях да правя дотогава?