Вратата на блока се оказа заключена. Метална врата, като на склад или на трезор. Огледах сградата тъжно. Защо им беше на тези хора да се затварят така?
- И сега какво?
Иван просто се ухили и започна да натиска напосоки звънците на всички апартаменти във входа. Едно време и аз правех така, когато бяхме деца и си нямахме работа лятото. Номерът беше да натиснеш възможно най-много звънци преди някой раздразнен възрастен да се покаже на балкона и да ти се скара.
- Сега, просто чакаме на някого да му писне от нас и да ни отвори вратата – каза той и се подпря до вратата.
- Да, бе, все едно някой ще… – дори не успях да си довърша фразата защото се чу пиукане и скърцане на ключалка.
Той дръпна вратата и я задържа, за да вляза.
- Нещо да ми кажеш? – попита ме със самодоволна усмивка.
- Имаше късмет.
Моят спътник се изхили и поклати глава, обаче се въздържа от повече коментари. Двамата се заизкачвахме към третия етаж, където трябваше да живее предполагаемата ми хазяйка. Тръпки ме побиваха от мяст ...