...
Свилена потръпна от вятъра, който идваше откъм гърба й. Погледна Огнян. Очите му искряха в тъмното, устните изведнъж сякаш пресъхнаха, лепнеха и докато говореше, гласът му излизаше сух.
-По цялото крайбрежие делфините били изтребени. Само тук те се появили след няколко години. Завърнали се, но не за дълго. Селяните им се радвали, идвали да ги гледат. В селото имало един капитан, наричали го Белия капитан, който поддържал две стари корита - рибарски корабчета някога. Той, разправяше дядо ми, изилзал в морето да играе с тях. Така пет-шест години спокойствие за делфините, докато плъпнали отново да ги търсят. Този път, за да ги дресират, да ги направят “приятели на хората” и да печелят от приятелството им, разбира се!… Ти ходила ли си в делфинариум?
 Свилена кимна. Беше ходила няколко пъти. Беше се смяла, забавлявала, без да погледне от другата страна, от тази на делфините.
-Е, хареса ли ти? – стрелна я Огнян, но тя не му отговори. Той помълча, отметна косата от очите си и продължи – С едно от корабчетата на Белия капитан хванали първия делфин, но го изтървали. Станала и някаква злополука с някакво дете, което се удавило по същото време, но това не ги спряло. След месец се върнали с моторница, а след няколко години с печалбите от първия делфинариум започнали “Делфините”. Е онази, старата част. Държавата е гушнала много парички от това късче, то тогава всичко било държавно, а покрай нея дваж повече някои “държавни” хорица!… Да вървим! Стана хладно!
 Той тръгна напред, пъхнал ръце в джобовете си, сърдит на хората, дето бяха погубили селото и делфините. Свилена не можа веднага да откъсне очите си от тъмното море. “Ето, значи, каква е тайната, или само една от твоите много тайни! От твоите много рани!” Докато вървеше след него, си мислеше каква ирония на съдбата е, че този курорт носи името на съществата, чиято свобода е отнел. А за животните свобода и живот е едно. Усети в очите си сълзи и се учуди. Отдавна не се бе разстройвала за нещо подобно. Плачеше пред телевизора и над книгите, които четеше, но много – много отдавна не бе проронила нито сълзица за животно или цвете. Докато беше в училище, по времето, когато майка й бе жива, често не можеше да заспи вечер, измъчвана от спомена за някое премазано коте, което е видяла на пътя, или някое нещастно кученце, което лоши деца са ритали пред очите й.
…
 Борис пристигна, но Свилена не се успокои, не се стопи тъгата й. Напротив! Тя като че ли сега се разтваряше, като затихнала, но незездравяла стара рана, която времето не е могло да излекува, защото гнойта в нея бе продължавала да рабити. Не я радваха вече подаръците му, не я разсейваха нито скъпите ресторанти и барове, нито отбраните компании. Едва сега осъзна, че този живот не я беше радвал никога. Не беше наясно сама със себе си какво иска, какви са истинските й мечти. Понякога човек дълго мечтае по нещо, без да го осмисли и без да знае какво е то. Някои мечти остават неясни с години и едва в мига, в който постигнем това, което сме си мислили, че са те, ни става ясно по какво всъщност сме мечтали. Така и Свилена едва сега отвори очите си. Животът й откак срещна Борис, бе лъжовна радост, щастието й, голямото й щастие, за което всички й завиждат, беше голям красив балон, красив и празен като това, в което се бе превърнала самата тя. Прозряли веднъж, очите й отказаха да се подлъгват занапред. В началото тя наистина се беше влюбила в Борис и доскоро си мислеше, че е така, макар и да се чудеше къде е огънчето в тази любов. Преди никой не й беше обръщал внимание и неговата щедрост й се стори признак на някакво чувство. Започна да излиза с него, да облича тоалетите, които той избираше, да се усмихва където и пред когото и той се усмихва. Заблуди се в преценката на собствените си чувства. Предложението му да започне уроци по рисуване я подлъга отново.
 …Не, Борис не е лош! Направил е много за нея. Укоряваше се, че е неблагодарна, в същото време болката й, че не обичана заради самата себе си, остана жива. Постепенно тя бе усмирявала емоциите си, бе укротявала вятърничавите си мисли, за да се превърне в онова повторение, в копие на онова красиво, възпитано и безпроблемно създание, което се бе родило в Неговите представи за любов. А може би Борис я обича наистина, добър човек беше, но с такава любов, каквато той можеше да й даде и която бе далеч от любовта, за която жадуваше тя. Две съвсем различни натури, те нямаха какво повече да си дадат един на друг. Той не търсеше нищо повече, но тя, тя бе усетила празнина там, където искаше да погледне и оттук нататък пътят й към Борис за нея се превръщаше в преструвка. Женската й интуиция предчувстваше, че пътят й с Борис вече е извървян, макар и още сама да не си даваше сметка за това. Пожела да бъде отново себе си. Цяла седмица тя непрекъснато си спомняше разходките с Огнян, неговите думи, очите му, ръцете, които не бяха я докосвали, освен когато отблъсната ръката й с банкнотата за хамбургера. Даде си дума, че повече няма да се оставя да бъде това, което Борис правеше от нея, че ще му се покаже такава, каквато е, надяваше се, че има с какво да го спечели отново. Не кри за Огнян, честността бе едно от качествата, които бе поддържала вечно будни, дори когато истината се бе оказвала неудобна. И на Огнян беше споменала за Борис.
 Една вечер Свилена имаше право на две желания от спечелен бас, тя поведе Борис към дискотеката, в която бяха влизали с Огнян. Едва ли тръгна натам с ясното съзнание да го види. По-скоро реши да излязат с Борис извън средата, в която се движеха досега – малко разнообразие. И тъй като знаеше само тази дискотека, заведе го там. Отначало му хареса това връщане към “младините” му. Избра една маса до дансинга, за да може да гледа танцуващите. Помоли Свилена и тя да танцува, да не стои заради него на масата. Преди десеттина години той самият рядко бе играл по дискотеки, доставяше му по-голямо удоволствие да гледа извиващите се тела и плъзгащите се по тях разноцветни светлини в такта на музиката. Когато седна да си почине, Свилена му показа Огнян. Борис се смути от красотата и младостта му и макар да прие спокойно думите й, скоро съвсем се изнерви. Започна да настоява да си тръгват, а когато на един блус високото къдрокосо момче се приближи и попита може ли да танцува с дамата му, той не отвърна нищо, но щом двамата му обърнаха гръб, взели мълчанието му за съгласие, зашлеви Огнян през ухото. Удареният се обърна, сграби го за яката и го стисна, но като видя, че привлича вниманието на младежите наоколо, го пусна. Борис сам се наежи:
-Ако ти стиска, ела навън!
 Излязоха тримата. Свилена застана встрани засрамена. Напразно се опита да разубеди Борис. Огнян се спря до стената без никакво немерение да се бие, но тъй като мъжът насреща му се приближи предизвикателно, той го изгледа, изгледа и момичето и заговори, опитвайки все още да предотврати сблъсъка:
-Мисля, че тя трябва да реши, дали да танцува с мен. И все пак изпълних етикета, от уважение… - очите му, много по-спокойни от Борисовете, се впиха в тези на противника му хладнокръвно. – Въпреки всичко не страдам от болно мъжко самочувствие и ако тя реши, няма и с пръст да ви докосна.
 Борис се ядоса още повече. Кръвта му, примесена с алкохол и кипнала от ревност, се качи в главата. Той се хвърли към Огнян, но без сам да разбере как, прелетя през главата му. Свилена се вкопчи в по-високия мъж и той прочете молбата в очите й. Обърна гръб и без да ги погледне, тръгна по улицата. През нощта Свилена дълго не можа да заспи. Обзе я някакво безпокойство, някаква неясна напрегнатост. И, макар и да имаше малко място в сърцето й за състрадание към Борис, защото тя наистина бе милостива, то бе по-слабо от срама.
 На следващия ден се случи нещо съвсем незначително, Борис дори не го забеляза, което разбуди в нея нови стихии. На едно дърво до хотела видяха да виси див гълъб, промушен на клоните. Тя беше потресена. За първи път виждаше подобно нещо. Разрови боите си, които бе взела за всеки случай и до вечерта и на следващия ден не се откъсна от платното. Борис се поуспокои, забрави инцидента от дискотеката. И да беше се пробудила ревността в него, тя не премина в деспотичност, нито пък възбуди ниско самочувствие. Чувстваше се по-самоуверен от всякога. Съзнаваше предимството си пред Огнян, в чието отсъствие не отдаваше значимото на младостта му. Годините в повече наистина отрезвиха мозъка му, за да достигне сам до мисилта, че ако обявиш една жена за твоя собственост, тя веднага ще ти избяга. Остави я сама да решава. Дълбоко в себе си считаше, че тя няма да се поколебае въобще. Ако знаеше историята на картината, която неговото момиче се опитваше да нарисува, може би безпокойствието му би се пробудила наново. Свилена рисуваше гларус с прекършено крило. Това не бе просто гларусът, който бе погалила в ръцете на Огнян. Тя виждаше мислите си като птици. И то от тези горещи мисли, нетърпеливи да излетят, които я пареха отдавна, но тя не бе успяла да разгадае. Това бяха нейните мечти: мечтата й да бъде човек, да утоли желанието си да работи, мечтата й да получава и да дава топлина, тази топлина, която би дарила на истински близък човек, тя бе изчезнала в черната земя с майка й. Мечтите са като птици. В момент, в който човек отвори клепачите си, падат на земята, ако той не посегне да ги погали, да ги превърне в реалност, а птиците да полетят.
 Борис не разбра картината й. Не престана да й задава въпроси какво е това скучно море и този жълт плаж с една единствена птица на него. Тя се ядоса, защото като всеки творец бе недоволна от творението си. То бе бледо копие на видяното във въображението й. Свилена се бе отказала от голямата си мечта да кандидатства в Художествената академия. Порасна достатъчно, за да осъзнае сама, че много късно започна да се занимава с рисуване. Вече година откакто спря и уроците. Но да престане завинаги да рисува, това бе все едно да откъсне част от себе си. Правеше го все по-често машинално, а ето, че сега изпита нужда да застане пред платното – мигове по-различен живот, по-смислен за нея, за Борис – неразбран.Още повече се учуди той, когато отдолу тя написа: “Приземена мечта”.
 Същия ден към седем вечерта потърсиха Борис по телефона. Разговорът беше много кратък, но затова пък вдигна настроението му. Обзе го някакво въодушевление и започна да настоява бързо да се облекат и да слязат в ресторанта. За разлика от друга вечер седнаха в едно от сепаретата, а не на обичайната маса. Вечерта беше чудесна. Запалиха изящна бяла свещ. Пламъкът подмлади очите на Борис. Те се сториха на Свилена влюбени и тя дори се упрекна, че е толкова неблагодарна и безсърдечна към него. Донесоха вино. Борис, вдигнал чаша, я погледна дълбоко в очите. Неговите, светнали от отразените в тях пламъчета вино, тържествуваха. Съобщи й новина, за която тя не беше подготвена. Някакъв негов стар бизнес в Германия потръгнал още от миналата година, напоследък се разраснал и той щял да замине там, може би и да се установи. Бъдещето било обещаващо. Предложи й и тя да замине с него. Свилена се сепна. Не беше очаквала подобна вест. Върна се в спомените от детството си и си каза, че поне децата й няма да изпитат нейната участ. Ето, тя има толкова рядък шанс! Млада е, красива, ако е с Борис, ще бъде и богата. Какво повече може да очаква. В този момент тя напълно оправдаваше абсолютната сигурност на мъжа срещу себе си, че тя няма да се колебае. Той  не настоя да чуе нейното “да”. Даде й време да размисли. Остави я на “Делфините”, а той замина за около седмица да урежда нещата.
 Свилена си обеща да заслужи всичкото добро, което се бе стекло в живота й. Два дена живя така с лъжливите си мечти, но още докато го изпращаше и той започна да й изрежда как да се облича, къде да ходи в негово отсъствие, в сърцето й изтръпна оная жилка, която разбулваше пустотата в нея и стъпканата й надежда да открие нещо повече от навика в отношението на мъжа, с когото три години си бе мислила, че е щастлива.
 Отсъствието на Борис й даде време да размисли. Той се задържа по-дълго от очакваното в столицата. Изброи си всички плюсове, които той бе разкрил. Повтаряше си ги, убеждавайки сама себе си в силата им. Мислеше обаче за Огнян. И точно в тези минути мислите й разперваха криле. А тя се страхуваше да отвори клепачи и да ги види на земята. Мина й през ума и безумието да зареже всичко и да остане с Огнян. В сърцето си усещаше, че с него ще е истински щастлива. За нея той беше като небето. Даваше й свобода да е каквато е. Не й задаваше въпрос в очакване да чуе точно определен отговор, а слушаше нейния. Толкова малко време бе изживяла с Огнян, а имаше неща, които, с една дума да ги изрече - и той би я разбрал, неща, които Борис цели три години не бе открил. От оная злополучна вечер в дискотеката Свилена нарочно бе избягвала Огнян, но нещо в нея й говореше, че стига да поиска да го види, ще го намери, че той също мисли за нея. Появи се и една нова тревога след заминаването на Борис. Опасяваше се, че е бременна. Всяка вечер Борис й звънеше, но тя се боеше да сподели с него. Последния път опита по заобиколен начин да му каже. Той се досети и спокойно, без никакви емоции й обясни, че поне две три години му трябват да не мисли за дете, докато се установи. Няколко пъти й повтори, че я обича, иска да имат дете, но когато му дойде времето. Беше много внимателен и я посъветва да отида на лекар, докато е рано.
  В понеделник тя се престраши да отиде в поликлиниката. Няколкото дена психическо напрежение й се отразиха зле. На излизане от кабинета краката й се подкосиха, цялата се разтрепера. Подхвана я една от жените, които чакаха и й помогна да седне на канапето. Този ден на Свилена й се струваше, че всички, които минават покрай нея, знаят тайната й. Тази жена наистина се досети. На средна възраст, далеч под годините на майка й, тя се отнесе към разстроеното момиче като към сестра. Когато  й стана по-добре и се надигна да си ходи, Свилена чу думите на жената: “Какво по-хубаво от това може да се случи на една жена!” Обърна се и видя две насълзени очи. Непознатата я хвана за ръката. “Мила, помисли добре. Едно дете струва повече от един мъж, дори и да е без баща!”
 Прибра се в хотела и не мръдна оттам. Изкара тежка нощ. Едва дочака слънцето, обу си гуменките и хукна към плажа. Няколко фигурки сновяха по него с гребла зад гърбовете си и го заравняваха. Позна в далечината Огнян. Той беше с гръб към нея. Като наближи, той я усети и тръгна насреща й. Видя разширените й очи, избилата руменина по страните й, рошавите й коси.
-Какво има?
Тя се спря. Изведнъж смелостта й да говори с него изчезна. Огнян пусна греблото, приближи се съвсем до нея и като надникна в очите й, я попита:
-Нещо случило ли се е?
Тя поклати едва глава, а от очите й се изтърколиха две сълзички. Огнян погледна часовника си, оставаше му половин час, докато да започне да продава хамбургери.
-Най-добре поговори с него.
-Няма го. – едва се отвори устата й. Седна в пясъка, захлупи глава върху свитите си колене и заплака. Огнян се наведе над нея, докосна я едва по гърба, но се отдръпна.
-Поплачи си. Няма да решиш проблема си, но ще ти поолекне поне малко. – седна встрани от нея и я зачака. Тя изведнъж скочи, почна да бърше сълзите си и, опитвайки се да успокои гласа си, му се извини:
-Не исках… Извинявай… Няма нищо. Само съм малко изнервена.
Огнян докосна брадичката й и обърна лицето й към себе си. Тя криеше очите си.
-Погледни ме!
Страхливо ги вдигна. Усети тежестта и безпокойството в тях, хвана я за ръката и я помоли да седне, докато той свърши с работата си на плажа, накара я да обещае, че ще го изчака. След десеттина минути отидоха до телефона пред хотела и се уговори с някакъв приятел да го замести на хамбургерите за деня. Остави слушалката и се обърна към нея:
-Искаш ли да отидем на скалите? Там, където някога е било селото. По пътя ще ми разкажеш.
И тя му разказа припряно и разбъркано накратко всичко. За майка си и за трите години с Борис, за Германия и за бебето, което е дошло много рано и което Борис не иска.
-А ти? – хвана я за ръката Огнян и я спря, като се вгледа в очите й.
-Аз не знам. Не бих искала детството му да е като моето… А ме е страх. Пък и… Не знам.
 Повървяха мълчаливо. Стигнаха скалите. Покачиха се на най-високото и се обърнаха с гръб към морето да погледат къде е било селото. От него не бе останало нищо. На мястото, където някога са живели хора, сега се издигаше голяма бяла бензиностанция. Къщите – отдавна съборени. Ни следа, ни спомен за селцето. Застанал зад гърба й, Огнян я запита:
-Обичаш ли го?
Тя сама си зададе същия въпрос, но не посмя да изрече на глас отговора: “Не знам”. Отвърна с едно тихо и позакъсняло “да”. Той забеляза несигурността в гласа й.
 През останалата част от деня се опита да я разсее. Свилена му спомена за “Приземена мечта”, а той настоя непременно да му я покаже някой път. Спомни си, че докато бяха разговаряли на плажа, тя бе рисувала с пръст по мокрия пясък бегли и неясни фигури, стори му се, че една от тях бе нечий профил, но морето ги отмиваше толкова бързо, че той не успя да се познае в тях. Останаха при морето до късно, да изпратят слънцето. Седнаха в пясъка с протегнати крака към вълните, които ги застигаха с дългите се ръце.
-Кога ще ми покажеш картината? – попита я той.
-Не знам. Тя не е кой знае какво, но за мене е… - не се доизказа, той я разбра и я запита откога не е рисувала. Замисли се. Откога наистина? Рисуваше непрекъснато разни вази, гърнета, кутии, цветя… По често натюрморт, хора – по рядко, но да нарисува това, което й идва отвътре, скоро не й се беше случвало. Разказа му за последната рисунка, която й бе доставила радост. На връщане от гимназията, тогава беше в десети клас, видя един просяк, приседнал на гърба на “Макдоналд”, единствения в града на тази фирма. Едно жълтеникаво бездомно куче подтичваше след излизащите с хамбургери в ръка. Просякът извика кучето, извади от торбата си изсъхнала кора от хляб, счупи я на две и подаде едното парче на другия бездомник…
 Преди да влезе във входа, Свилена помоли Огнян да я изчака. След десеттина минути слезе с навито на руло платно и му го подаде.
-За тебе е. – бутна го в ръцете му и хукна към входа, но той я застигна и я спря.
-Почакай!
На тази силно осветена улица нощта бе изгубила тъмнината си. Рекламите и уличните лампи плъзнаха по лицето й, когато се обърна към него, Огнян видя паднала мигличка на лявата й страна. Спомни си едно суеверие от детсвото: ако си намислиш желание и познаеш от коя страна е миглата, то ще се сбъдне. Но те отдавна не бяха деца.
-Свилена, можеш да останеш при мен, с бебето… ако ти искаш.
Очите им в този момент си приличаха толкова много, макар и напълно различни. Нейните – като на кукла – кръгли, с дълги пухкави мигли; неговите – с по-отсечени черти, леко издължени, но и едните, и другите, пълни със светлина, проникнала от  от улицата, преплетена с тяхна вътрешна, с някакво сияние. Тя не възприе веднага думите му, смути се, не можа нито да ги осмисли, нито да реагира на тях. Не беше в състояние толкова бързо да реши.
-До края на септември съм тук. Нямам кой знае какво – разпери ръце, сякаш казваше: “Ето ме, това съм аз!” – Свилена, аз много искам да останеш, искам го… но изборът си е твой. Няма да ти се разсърдя, какъвто и да е. Ще се радвам, ако поне се обадиш, дори и ако решиш да заминеш.
…
 Толкова дълги й се сториха следващите три дена. Бавно изтече времето от тях, без да се избистри в главата й някакво решение. Дори и след като направи избора си, продължи да оглежда и двете страни, да премисля непрекъснато отново и отново. От едната страна беше Борис и ясното безпроблемно бъдеще. От другата – Огнян, с целия свой вълшебен свят, който бе грабнал сърцето и мислите й. Борис й носеше това, което в детството й бе липсвало. Огнян беше всичко, което би искала да има и което липсваше у Борис – свободата да бъде себе си, да се търси и да се намира – в неговите очи, в неговите мисли. Но в размислите й “накъде?” идваха и спомените – нейното детство, оскъдицата, която бе намразила и която я бе откъсвала от връстниците й. Все пак тя мислеше и за детето. Не за това, което щеше да махне, а за следващото, което все някога щеше да роди. Даде си сметка, че за него ще е без значение нейната любов, че ще е по-добре да не го лишава от бъдещето, което може да му осигури. Идваха мигове, в които сърцето й се късаше, че ще посегне на детето, което носеше. Тогава се замисляше с какво то е по-недостойно от другото, което ще дойде. Ами ако майка й беше постъпила по същия начин, точно когато тя е била мъничко семенце в корема й?
 Борис разреши колебанията й внезапно. Прибра се при нея за два дена. Съобщи й, че ако не се бави, може да уреди аборта в Германия и замина с най-необходимото напред, да приготви квартирата, която беше наел. Остави й билет за самолет през следващата седмица.
 Свилена отдавна бе решила по кой път да поеме, а като че ли все още продължаваше да се лута между двамата. Два дена преди заминаването си тя отиде до града. Можеше да потвърди резервацията си и по телефона, но искаше да излезе навън, да се поразсее. “Делфините” й бяха омръзнали.
 В града остави колата на паркинг и тръгна пеша. Избираше си пътя сама, минаваше през парковете в центъра, макар че прекият път не бе през тях. В една от алеите малко момиченце се затича насреща й с разперени ръчички, като повтаряше: “мама, мама”. След него хукна баба му. Като наближи, детето се спря и я загледа уплашено с кръглите си очи. Бабата обясни, че се е припознало; майка му, студентка, била на изпити. Свилена посегна към детето, погали го по главичката, закачи го по нослето и то се засмя. На пухкавите му бузки хлътнаха две трапчинки Тя гушна главичката му до своята, вдигна го високо, а то, като риташе с крачета във въздуха, се разсмя с глас. Момиченцето се вкопчи в нея, не искаше да се разделят. Свилена го беше прегърнала, клекнала до него, а бабата се опитваше да обясни, че какичката ще отиде при чичо доктор и после пак ще дойде да си играят. Когато дръпна детето от нея, ръчичката му се закачи на златната верижка на врата й и тя се скъса. Сърцето от нея се изтърколи и падна в краката й. Жената се притесни и започна да се извинява. Свилена пибра сърчицето и скъсаната верижка, тя изобщо не мислеше за тях, целуна детето и като му пъхна в ръцете Микимауса от ключодържателя си, си тръгна.
  В хотела сложи машинално скъсаното синджирче на масата и забрави за него. Сети се чак когато седна да пише писмо на една съученичка – единствената, с която поддържаше връзка. Загледа се в тъничката златна нишка. Спомни си една статия от “Психо” (бе я чела наскоро), според която предметите носят определена енергия – положителна или отрицателна – и я пренасят върху притежателите си. Бяха разказани няколко историйки за златни бижута, носещи нещастие, за стари часовници и сребърни прибори. Представи си, че това злато – защо не – е свързано със съдбата й. Откъде ли бе дошло то, преди да бъде преработено? Може би от нечие пиратско съкровище или от някой тъмен скрин, или – кой знае! Колко ли е преживяло то? И дали съдбите на хората, в чиито ръце е попадало, не се повтарят? Ами ако нейната съдба повтаря нечия друга, ако тя повтори вече допускани грешки? Дали наистина златото помни каква цена са му давали – любов, или алчност, или убийство – и един ден си отмъщава? А дебелият златен ланец на гърдите на Борис, какво ли е видял той? Тя често се бе питала, гледайки този масивен златен кръст дали Борис вярва и защо го носи. Познаваше добре звената му, беше го разглеждала стотици пъти. И ето, че сега изведнъж й хрумна, че с един такъв ланец я държи той, много по-дебел и по-здрав, та когато тя се отдалечи от него, той да я придърпа обратно. Две от звената са свързани с катинар и тя не може да ги отключи.
 Мачкаше в ръка скъсаната златна верижка. Сърчицето бе останало на масата. Като отиде при Борис ще има още много верижки и сърчица, но нейното, истинското й сърце, дали то няма да остане самичко, изнизано и загубено завинаги от верижката на живота й?
 Светлината се бе оттеглила от прозореца, когато Свилена се върна от пътуването в мислите си. Светна лампата, включи телевизора, върна се в реалността. Не! Няма да си позволява да се измъчва повече за неща, които окончателно е решила! Един ден всичко, което е за нея Огнян, ще избелее, ще се стопи. Младостта и любовта са преходни. Много родители го повтарят на децата си и, колкото и да им се иска на младите да избират сами пътя си, пътя на сърцето, идва миг, когато с болка поглеждат към  този път, по който не са тръгнали. Още повече, че малцина имат подобен шанс. И тя сложи точка на проблемите си. Обеща си да не пропуска нищо, което животът й дава. Да живее разумно и честно, без обаче да лети из облаците. И като доказателство за пред самата себе си, че няма да се разстройва и да съжалява, заради неща, които не може да има – като хубавите очи на Огнян например – отиде да поговорят. Намери го на плажа. Искаше да постъпи, както трябва, за да не  й догорчи след време този спомен от угризение, че не се е отнесла добре към човека, който бе отворил сърцето си за нея в труден момент.
 Огнян не се разсърди, не се намръщи, ръката му не се стегна и не изстудя гласът му, когато се сбогуваха.
- Ти избираш. Този живот е твой.
Очите му я гледаха нежно. Той й желаеше само доброто. Над тях прелетяха грачещи гларуси, двамата неволно обърнаха глави към небето и ги изпратиха с поглед. Огнян й се усмихна шеговито:
-И никога не им позволявай да се приземят!
Е, и Свилена се държа геройски, като не обърна внимание на стегнатото си сърце.
 В деня на заминаването отиде много по-рано на летището. Тя се бе надявала до последно, че Огнян ще и се обади потелефона или поне, че ще дойде да я види. Да, дойде! В последната минута. Пъхна в ръката й малка кутийка с думите: “Да си спомняш понякога за гларуса!” и я целуна бързо по бузата. На стълбичката се обърна да му помаха. Избърса внимателно една малка сълзичка, за да не развали грима си. “Дотук беше! Стига вече с тези глупави сълзи!” А тези глупави сълзи се изтърколиха. Защо Борис не беше Огнян!
…
 Небето. Не се насити да го гледа. Психолозите нали твърдят, че синьото успокоява! И за нея спокойствието най-после дойде. Опипа верижката на врата си с ръка, докосна с върха на пръстите си ключето, което бе закачено на нея. Усмихна се на себе си. Някой поет би го нарекъл ключът на нейното завръщане към любовта. А то си бе съвсем обикновено ключе, оплетено от бяла тел, от каквато бе и верижката. Огнян ги беше поставил в две черупки от розови мидички, каквито се намират рядко. Свилена ги разтвори още в самолета, който я беше отвел в обратна посока на тази, в която пътуваше сега. Тогава розовите крила на мидичката се преобразиха в очите на Огнян. Гледат я, сякаш знаят мислите й, сякаш някога гласно пред него бе изрекла онези свои щури хрумвания за огромния златен ланец, с който Борис я бе оплел и за заключения катинар. Гледа я, усмихва се и казва: “Ти избираш. Този живот е твой.”
 Най-после е тя – истинската Свилена, в сърцето на небето, това небе, за което след няколко месеца ще се отворят и очите на нейното дете.

4.12.1995 г.
Нова Загора, по повод на едноименен конкурс, за който нямах пишеща машина да го напечатам, не бе приет ръкописно.