Добри приплъзна дървената порта на старата ракиджийница и със силен удар ѝ

 помогна да се отвори. Такова усилие костваше това на слабото му и превито на две тяло, 

че се задъха. И портата бе на години също като него.

Всяка Божа сутрин, откак се помнеше, той посрещаше зората си тука.

Още по първи петли, докато всички спяха, Добри идваше на ракиджийницата.

 Първо, уловил за ръка дядо си, после и с баща си и накрая само собствената му сенчица 

му правеше компания по пътя до реката. Семеен занаят бе туй, къде се е уловил у него.

 От време оно мъжете в рода лееха златната течност от ферментиралите плодове.

Круши, ябълки и сливи сбираха те на лято. Режеха омайните плодове в каци.

Бъркаха джибрите и накрая ги докарваха край реката, за да ги сварят, дорде излезе слънцето

 от тях. Да има на зима. Да топли сърцата. Да развързва езика и дните на студ да минават по-леко, 

дорде чакат пролетта си. Па като я поемеш тая ми ти ракия из устата си. 

Па да я завъртиш, да ти запари на сърцето. И кат я преглътнеш, пък младост ти се връща у тялото, 

и смехът ти грее. И си спомниш за старо, пък поплачеш. 

Пък воля и неволя минат и те поздравят. Пък живота ти потече по-леко и той през руслото си кротко.

Застанал на портата и загледан в утринното небе, Добри покани деня да влезе.

Хорът на речните жаби така силно квакаше тази сутрин. Жеравите минаваха в полета си бавно

 и монотонно и леко поздравяваха мъжа. Върбата целуваше своята сянка в тежките и дълбоки води

 на прииждащата река.

Добри въздъхна. Дори тази картина на раждащия се нов ден не го радваше вече.

Потъваше Добри в мъката си с всеки изминал ден и всеки погубен час.

Минута по минута. По нея страдаше той, по Нонка. 

Година вече бе минала, а му се струваше цял век, откак дъщеря му се скова на леглото.

Ни жива, ни умряла бе тя. Сякаш гяволът бе хванал душата в страха и я стискаше. 

Извиваше я той и не желаеше да я пуска. Душата сковаваше и на двамата.

Много дни минаха, откак момичето бе извело стадото на паша. Там, на най-зеленото пасище. 

Горе на баира - дето от орлов поглед виждаш селото как се сбира в шепите ти.

При най-сладката и тучна зелена тревица. Тук на високото, дето дори по обеда още е росна,

 крехка и зелена.

Добитъкът си пасеше кротко и спокойно. Някои от кравите преживяха полегнали на обедното морно 

слънце. Бе началото на юни, кога земята е още студена. Недоцелувана от младото слънце. 

Нонка приседна кротко. Отвори бохчата пред себе си и извади парче содена питка, 

малко лук и солчица.

Отчупи къшей хляб и запреглъща. Толкоз твърд бе тоя хляб, че болеше я и пареше в гърдите. 

Щеше ѝ се от онзи мекия, топлия, белия. Този, който Сия майка ѝ правеше и разчупваше сутрин

 и с него я изпращаше.

Затвори очи и видя я горе в небето. Лице бяло със златни косици се спусна на небосвода.

Не бе минала и година, откак майка ѝ се спомина и веке нямаше кой да прегръща Нонка. 

От дете се наложи да стане жена по-набърже. Започна да шета, да готви. 

Дома да върти като майка си. А Добри тичаше все долу до реката в ракиджийницата,

 все там да изплаква сърцето си по Сия в работата си.

- Мамо. Въздъхна момичето, вгледано в облаците. Сълза се спусна по бузата ѝ и горчиво запари в сърцето. Мамо.

Умората и натежа и тя легна долу на земята да почине малко и да я спомни по-добре. 

Затвори очите и заспа умореното дете.

Но изведнъж се стресна и скочи. Огромен смок минаваше през гърдите ѝ.

 Тялото се скова и изстина. Досущ като змията. Нонка се вкочани и пребледня. 

Смокът премина през нея и се скри из дълбоките треви.

Разтреперано момичето се опита да вика. Сподавен гласа ѝ не излизаше. 

Опита пак и пак, нищо. Сякаш си бе тръгнал там със змията в дълбокото.

Привечер, кога слънцето целува земята за сбогом, Нонка не се прибра. Нямаше ги и кравите.

Странно чувство се спотаи в гърдите на Добри и той тръгна нагоре по баира да ги търси. 

Мина на близката паша, но от момичето следа нямаше.

- Ноне, Нонеееее - отекваше ехото по пътя му. Ванчо, Ванчо, бре. Къде си, моето момче?

Ванчо бе старата овчарка на Добри, която от малко кутре провождаше кравите на паша.

Много обичаше Добри той и щом късно се прибереше от работа мъжът, кучето тичаше да го 

посрещне на портата.

Вървеше Добри, изкачваше билото бързо. Старото му сърце биеше учестено в гърдите, 

все едно предусещаше лошото.

Качваше ли, качваше баирите и кога качи накрая, долу в ниското видя стадото. 

- Нонеее, Нонеее. Завика бащата.

Нонка го чуваше, ама не можеше да отговори. Гяволът стискаше гърлото и силно.

Ванчо видя тичащия по урвата горе стопанин и зави с най-тъжния си вой.

Не отделяше се от момичето.

Когато слезе долу, Добри бе останал без дъх. Нонка стоеше безизразно срещу него.

- Ноне, Ноне, чуваш ли? Ноне, какво ти е? Кой те стресна, момиче? Ванчо, какво стана, дядовото? И сълзи се стичаха по лицето на бащата.

Нонка стоеше безмълвна, прихваната от ръцете на татко ѝ.

Повдигна я и понесе през урвите нагоре да търсят пътя към селото. 

Ванчо подкара отзад кравите бавно и тъжно зад гърба на стопаните си. 

Вечерницата грееше горе на високото. Добри носеше бавно отпуснатото тяло по пътя.

Когато стигнаха в селото, Добри постави Нонка на одъра. Със същата безизразна физиономия 

бе тя.

Затича се уплашен да търси Кера. Баба Кера - баячката на селото, с куршум вадеше 

страха старата. Който не я бе повикал, на него не бе помогнала тя.

Тичаха един подир друг. Тромавото тяло на Кера полагаше усилия да догони Добри. 

Прошарената ѝ коса се разплете над падналата и бяла кърпа. 

Спря се да си завърже косата и преметна през рамо бохчата с оловото и изворната водица, 

която носеше за куршума.

Добри вече бе нахълтал в къщата и седеше до Нонка.

Разплакан държеше студената ръка на дъщеря си и се взираше в топлите очи като на кошута 

уплашени.

Нонка продължаваше все така да гледа безизразно.

Запъхтяна след малко на прага се оказа и Кера.

Влезе в малката одая и приседна до паралията. Отвори бохчата и започна да реди.

Извади две канчета. До тях нареди оловото и малкото стъклено шишенце с изворна водица.

Изсипа водата в по-голямото канче и остави на масата. В малкото постави оловото и 

затърси с поглед печката. Подкладе я хубавичко, за да има сила огънят да стопи метала и да го 

разтопи. Бъркаше и нареждаше някакви молитви на Бога тихо напевно.

Молеше се и се кръстеше. После бръкна в престилката си и извади кръста. Целуна го и тихо каза.

- Боже, помогни. Помогни на бедната душа. 

Застана пред момичето и заизлива оловото в канчето със студената изворна вода. 

Така, както потокът тече и умива, нека и катранът излезе от душата ти.

Един, два, три пъти изказа думите и прочете молитва.

Но нищо не ставаше. Нонка стоеше като призрак срещу нея.

Дебелите пръсти на баба Кера едва бръкнаха в съда с водата и извадиха студеното олово. 

Като на живо се виждаше големият смок под сърцето на Нонка.

- Ей го на, видиш ли, Добри? Змия е легнала на гърдите ѝ. Кога излязоха и гадините му пусти, бре? Та земята още студена е. Тюх, и гадините му! Да знаеш, голяма е уплаха на Нонка. Отведнъж нема да стане. Чекай, че и аз се уморих. Утре сабахлем по първи петли пак ще сколасам.

И Кера сбра що има в бохчата, та излезе бързо през вратата към дома си.

Добри остана дълго да я гледа. Сълзи се стичаха от бащините очи. Нонка заспа от умора. 

Ама Добри, Добри не легна. Посрещна слънцето и чакаше Кера долу на портата. 

Цяла нощ се моли и спомняше жена си - Сия. 

- Не ми я земай, Сийо, чу ли, ма?! Още недей. Нека се задоми, Сийо. Мъж да намери, деца да отчува, па внуци да има. Па после я земай, ама подир мен я земи. Така нарежда цяла нощ Добри и плака. Сърцето си изплака и за Сия, и за Нонка.

Плака чак дорде слънцето се качи на небето и петлите повикаха деня.

Старата порта се хлопна и баба Кера влезе с бохчата на ръце си, запъхтяна.

- Какво става, чедо? Не си мигнал цяла нощ, нали? Я виж очите - като вампир дошел от гробищата гледат. Я иди, иди се наплискай на кладенеца. Мъката ще отмие тая вода, а мен остави ме тука да действам.

И Добри излезе.

Бабата подреди отново бохчата на масата. Извади кръста най- напред. 

Целуна го и занарежда тихо. Извади канчетата, нареди оловото. Изсипа водицата.

Сложи едно дърво на печката пак, та да засили още огъня - пък бързо да тръгне оловото. 

Започна да прелива над момината главица и занарежда молитви.

И пак змията излезе - тлъста, голяма, баш под гърдите. И пак се мъчи Кера и 

вечерта дойде и после на утрото и Нонка все мълчеше ли, мълчеше.

Увяхваше момичето, линееше бащата. А бабата се чудеше какво да стори. 

Зорлем страх се не махаше. Една година се мина. Нонка не ставаше.

 Сутрин рано излизаше Добри, долу с мъжете на ракиджийницата. 

Мъка давеше в крушовата ракия. А жеравите тихо сутрин му правеха компания и жабите 

плачеха с него, така край реката в старата ракиджийница.

Не виждаше смисъл да продължи. Страхът бе взел душата на най-милото и не искаше да я пусне.

 Така вървяха дните ден подир ден, месец след месеца.

В един от дните си, потънали в мъка, в горещия обед пред ракиджийницата 

Добри пушеше тютюна си. Зад рояка мухи в далечината той съзря ярко цветно петно.

Злато, гюл и сърма придвижиха красивата фигура пред ракиджийницата. Циганка беше - много красива. Спря се пред Добри.

- Добър ден, бате. Дай един тютюн.

Мъжът бръкна в джоба на сетрето си и подаде. Циганката запали от неговата цигара, загледана 

в очите, па рече.

- Много мъка има в тез очи, друже. Дай една ръка да ти гледам, да видя бъдещето там.

И Добри изтръпна от думите ѝ, ама подаде. Мъжката силна ръка трепереше и ваеше 

пътища и пътеки там по линиите си.

- От кога е така дъщеря ти?

Мъжът изтръпна. Слана го попари. Сърцето му и изведнъж се дръпна. 

Откъде знаеше таз циганка. Ама как? Мъжката психика се бунтуваше и гласът спря о гърлото.

- Е, хайде. Искаш или не искаш да ти помогна?

Добри преглътна.

- Вече година е на легло Нонка.

- Слушай сега. Страх от змия се не вади с вашите куршуми, българските. Страх друг е това. Даден от Бога е и пак той ще го вземе. 

Ще идеш горе на билото на планината. Там баш горе, дето слънцето пече най-силно горе на камъните. Змейова дупка се вика мястото. Казват, че там пепелянките пазят змея да не излезе сънен и да пламне селото. Там ще търсиш Божията билка. Тя е с бял цвят, крехка като момината душа. Откъсваш я и бягаш надолу.

Ама внимавай, че много са пустите му гадини, къде змея си пазят, ухапят ли те, време много нямаш. Затриват те бързо.

Ако те ухапят обаче, връзваш силно и стягаш под раната. Да не тръгне по тебе, та чак до сърцето да иде. Че тогаз лошо. Смъртта бързо ще дойде!

После ще свариш чай и ще дадеш на момичето, па уплахът ще си иде отведнъж.

Айде сега, дай един тютюн, па сполай ти, бате, и внимавай!

Добри бръкна отново пък подаде две цигари на циганката и я изгледа в гръб, 

дорде потъне позлатата и в далечината и се изгуби накрая на селото.

Дълго мисли над думите, пък обърна няколко ракии и сила и кураж му дойде. 

Реши утре зарана да тръгва да търси билето.

През нощта Добри спа дълбоко и непробудно. Дали количеството ракия, което изпи, притъпи 

воплите на страдащата му душа. Или пък Зинаида циганката му даде да повярва в бялото бъдеще.

 Не знаеше, ама почувства облекчение. 

Стана, уми очите си и сложи чайника с липовия чай на печката. Поднесе чая на Нонка, 

която все тъй не ставаше от леглото

- Ето на, дъще, пий. Виж как ухае липата. Пий, па силици ще ти дойдат.

 Кротко закусиха от твърдия вчерашен хляб пък Добри рече:

- Тръгвам, Нонке. Ти полежи, полежи до днеска последно. Събери силици, че утре веке ще станеш. Сукмана ще туриш, онзи новия. Я виж каква мома си станала, убава. Пораснала си. Па на мегдана ще идеш при дружките си, чадо. Хоро да тропнете, ергените да спомнят те.

И загледа Добри в безизразните очи на Нонка, целуна я по челото. 

Мина през иконата до кандилото. Прекръсти и преметна бохчата през рамо и тръгна с Бога напред.

Пътят му излезе на края на селото и тъкмо да хване през боровата гора нагоре, погледът му се спря на гробищата. Свали капата си Добри пък влезе през входа му.

Стигна до гроба на Сия. Разчисти сухата орехова шума, довяна от вятъра, па кротко приседна.

-  Отивам, Сийо, там горе, де са орлите. Там горе, де са змиите, да диря билката, Сийо. Да излекувам детето. Вехне Нонка ден подир ден. Пощади я, Сийо. Мене земи вместо нея. И без друго нямам място без тебе тук между живите.

Виж, тук, в гърдите ми, след тебе пропаст зее. Айде, прощавай, ще тръгвам.

И мъжът излезе през гробищата и пое към еловата гора нагоре по баира към върха на планината. 

Пътеки виеха през горите и приютяваха Добри в сенките си, кога пак жарът го целуваше в каменистите пътеки. Тежки и стръмни върхове изкачваше. Камъните пареха през цървулите му и прокъсваха кожата. Рани се спускаха по петите му, та пареха чак до сърцето. Но мъжът не се отказваше, изтриваше потта от челото и накуцвайки продължаваше пътя нагоре към Змейова дупка.

Бавно, с почивки тук-таме - зорлем успя да се качи на върха.

Тук горе камък до камъка пареше. Белееше от камънаци върхът и слънцето ги прежуряше.

Тъкмо за студените онез пепелянки, де излизаха денем от дупките си, баш на онез камъни да се 

препичат гадините.

В далечината видя и цветето. Божията билка. Тази, за която му каза и Зинаида. 

Скочи и потри доволно ръце. Бащиното му сърце се изпълни със сили.

 По въздуха сякаш стъпваше Добри. Забрави, че краката му в рани бяха изпод скъсаните цървули. 

Летеше напред и само цветето гледаше. Пред него Нонка в облака се яви - усмихната и щастлива.

- Ида, чадо, ида. Скоро ще станеш!

Точно до билката беше вече Добри. Понечи да я откъсне и нещо убоде силно ръката му.

Змия, змия усойница. 

- Дяволите да те вземат, гадино! И Добри изви ръката си от нея. Разкъса бохчата и стегна ръката си с парче от нея.  Откъсна цветето и обърна гърба си да тръгва към селото.

Спомни си думите на Зинаида: 

- Ама внимавай, че много са пустите му гадини. Ухапят ли те, време много нямаш. 

Затриват те бързо. Ако те ухапят, връзваш силно и стягаш под раната. Да не тръгне по тебе, та чак до сърцето. Че тогаз лошо. Бързо умираш!

Болката обземаше цялото тяло и слънцето пареше всичко по него. 

Бързаше да се скрие в гората. 

Тичаше, погледът му се размазваше в маранята. 

Тичаше, все едно Господа Бога го носеше по облаците. 

Тичаше с Нонка и Сия пред него му. 

- Ида, тате - повтаряше си на ум.

Старото му тяло се свличаше по урвите и камъните нараняваха всичко по него. 

Ризата му се разкъса и рани зееха на гърдите. Кръв капеше от вече босите му крака. 

Ама тичаше той, бързаше. Всичко пред него мержелееше, хем от слънцето, 

хем от змийската силна отрова. Лошо му беше, ама се не отказваше. 

Сърцето препускаше в гърдите силно, напираше да излезе или пък да спре.

Скоро се видя табелата на селото. 

Пътят му мина през църквата. Добри се обърна, загледа кръста на купола, па се 

прекръсти и каза:

-  Още малко, Господи! Още малко, Сийо, и ида.

Влезе в къщи. Болката разкъсваше всичките му сетива. 

Почти не виждаше. 

Взе канчето и свари вода на печката, пък надроби билката вътре.

Започваше да му става много студено.

Трепереше. Едва занесе на Нонка чая да изпие. 

- Пий, Нонке, пий, душо.

Жадно беше момичето, та изпи цялата билка.

- Татко - усмихна се Нонка и мак разцъфтя на бузите ѝ.

Добри понече да се усмихне. Билето беше подействало. 

Руменината се върна на бузите на дъщеря му и отново чу гласа ѝ за последно. 

Подарък, който щеше да отнесе при Сия.

- Сбогом, Нонке. Ида, Сийо. Целуна я по челото и се свлече на земята. Изстина бащиното сърце и пое в отвъдното.