Каретата изтрополи надолу по хълма в пролетния мрак. Седнала вътре, Лорелей бе притихнала и размишляваше над бъдещето си. Изобщо не се подвоуми да напусне семейството си…, ако онези хора изобщо можеха да бъдат наречени семейство. Напротив, отпътуването ѝ носеше радост и облекчение. Каквото и да я чакаше в Норден, едва ли бе по-лошо от това тук. Единствено раздялата с учителя ѝ, пречеше настоящото щастие да бъде пълно. Откакто бе имала късмета да го срещне преди десет години, той ѝ бе станал по-скъп от роден баща. Майстор Леви не само ѝ предаде занаята си, но я научи да чете, да пише и да смята – все умения считани за неподходящи и дори ненужни за една жена. Щяха да ѝ липсват техните дискусии над димяща чаша уханен източен чай; дълбокият му смях, когато го разпитваше за родината му; отчаяните му вопли, когато тя забъркваше грешното лекарство. Очите ѝ се зачервиха. Никога вече нямаше да отиде да го буди. Повече нямаше да вижда топлата му усмивка. Лорелей пое няколко пъти дълбоко дъх и из ...