Каретата изтрополи надолу по хълма в пролетния мрак. Седнала вътре, Лорелей бе притихнала и размишляваше над бъдещето си. Изобщо не се подвоуми да напусне семейството си…, ако онези хора изобщо можеха да бъдат наречени семейство. Напротив, отпътуването ѝ носеше радост и облекчение. Каквото и да я чакаше в Норден, едва ли бе по-лошо от това тук. Единствено раздялата с учителя ѝ, пречеше настоящото щастие да бъде пълно. Откакто бе имала късмета да го срещне преди десет години, той ѝ бе станал по-скъп от роден баща. Майстор Леви не само ѝ предаде занаята си, но я научи да чете, да пише и да смята – все умения считани за неподходящи и дори ненужни за една жена. Щяха да ѝ липсват техните дискусии над димяща чаша уханен източен чай; дълбокият му смях, когато го разпитваше за родината му; отчаяните му вопли, когато тя забъркваше грешното лекарство. Очите ѝ се зачервиха. Никога вече нямаше да отиде да го буди. Повече нямаше да вижда топлата му усмивка. Лорелей пое няколко пъти дълбоко дъх и избърса очи. Бе помолила Джесъп да занесе писмо на учителя ѝ. В него тя му обясни всичко и се сбогува. Джесъп се бе върнал без отговор.
Каретата плавно спря. Бяха пристигнали на пристанището. Лорелей подаде глава навън през тясното прозорче. Морският въздух изпълни носа ѝ с миризмата на водорасли, риба и намаслени въжета. Корабите от свитата на принца се полюшваха пред нея с плющящи платна и проскърцващ такелаж. Но тя забеляза и още нещо, чието място не беше там – много позната каручка, теглена от малко сиво магаренце.
Лорелей изскочи от каретата, почти прегази Джесъп, който бе дошъл да ѝ помогне да слезе, и се хвърли в отворените обятията на чакащия на брега старец. Ръцете му я залюляха, галейки нежно косата ѝ.
- Не плачи, дете, не плачи. Старият ти учител е тук.
- М-мислех, че си ми сърдит, учителю! Не ми отговори – разхълца се Лорелей, заровила лице в робата на стареца.
- Съжалявам, дете. Имах много работа за вършене. Не е лесно да се приготви подарък, подходящ за херцогиня.
Лорелей го погледна изненадано. Старецът се усмихна и посочи към каручката си. Очите ѝ моментално се разшириха. Три познати големи сандъка изпълваха колата. Тя ахна.
- Учителю, книгите ти?!
- Сега са твои. Така или иначе смятах да се оттегля от занаята и да се върна в Шарийба, а не бих могъл да ги помъкна със себе си.
Това изказване я остави без думи. Знаеше много добре колко много значат тези книги за учителя ѝ. Те бяха неговия живот. Той дори собственоръчно бе написал някои от тях. Лорелей можеше да види сълзите в старите му очи. Той я прегърна за последен път и целуна челото ѝ.
- От баща за дъщеря – прошепна тихо той, – давам ти благословията си и благословията на дедите си. Нека щастието е твой спътник, дете, независимо къде те отнесе вятърът.
След това той я пусна и бавно се отдалечи. Лорелей гледаше как прегърбената му фигура се стопи в мрака, а сърцето ѝ се късаше. Тя чу Джесъп да я вика и се насили да го последва нагоре по рампата.
***
Ноа лежеше на леглото в каютата си и проклинаше целия свят. Не, не света, само своя глупав, арогантен, безжалостен по-малък брат и онова куче, граф Ортен. Нима бяха лишени от съвест? Ноа искаше да се разкрещи, но знаеше, че стените са твърде тънки и всички щяха да го чуят. Злорадите физиономии на тези две чудовища изплуваха в ума му.
Тъкмо когато се бяха канели да заминат, граф Ортен бе дошъл и оповестил, че не може да се грижи за хората му. Ранените били твърде много. Зимата била прекалено тежка и имението нямало достатъчно запаси, за да изхранва толкова народ. Ако искал да останат, трябвало или да плати по две златни монети на човек предварително, или да предостави съответната сума в храна и лекарства. Ортен знаеше много добре, че Ноа няма от къде да намери такава огромна сума толкова бързо, но беше отказал заем. Графът бе заявил, че единствената друга възможност би била облагането на местните фермери с допълнителен данък. Брат му също се бе включил да припява с ангелска усмивка, че трябвало да се погрижат за поминъка на хората. Че никой нямало да се съгласи доброволно да даде последния си залък на чужди натрапници.
Изправен пред възможността за безредици, Ноа не бе имал друг избор освен да се предаде. Пътят от Сефис до Норден щеше да отнеме поне две седмици и половина, и то ако ветровете не се обърнеха. Той знаеше, че пътуването ще е прекалено дълго за някои от хората му. От осемте кораба, с които разполагаше, флагманът „Делфин“ беше най-бърз. По негова заповед бяха пренесли най-тежко ранените на борда и сега се надпреварваха с времето. Дори и така преднината им едва ли щеше да е повече от ден-два. И за капак се бе наложило да се пазари отчаяно с търговците от Сефис, за да се сдобие дори с минимални количества храна за пътуването.
Корабът се разклати силно, карайки Ноа да стисне зъби. Светът се завъртя. Като че нямаше достатъчно проблеми, ами и неговата собствена рана се бе влошила. Треската рядко го отпускаше, а болката в рамото му се разпростираше като горски пожар и му пречеше да спи. Бяха успели да намерят само един лекар от Сефис, достатъчно мотивиран, или по-скоро алчен, да ги придружи до Норден. Благодарение на лекарството, което той му бе предписал, Ноа бе успял да залъгва острите очи на Дънкан и хората си през последните три дни. За съжаление положението бе започнало да се влошава. Ефектът на лекарството постепенно беше започнал да отслабва и му се налагаше да го взема все по-често. В противен случай болката се завръщаше с удвоена сила.
Ноа бръкна във вътрешния си джоб и извади от там малко шишенце. Той отпи и лицето му се сгърчи, когато горчиво-сладката отвара докосна езика му. На вратата се почука и той побърза да скрие шишенцето, тъкмо на време, преди главата на Джесъп да надникне в каютата.
- Как се чувствате, господарю? Донесох ви нещичко за ядене.
Момчето влезе, понесло пълна чиния и чаша леко вино. Ноа се поизправи и нагласи на лицето си най-добрата си фалшива усмивка. Беше истинска благословия от Боговете, че Джесъп не разполагаше с орловия поглед на големия си брат. Само помисляйки за по-възрастния де Мар накара главоболието на Ноа да се усили. Поемайки си дълбоко дъх, той започна да се храни бавно, борейки се да преглътне всяка хапка. През това време Джесъп чуруликаше щастливо.
- Господарката не е шега работа, милорд. Тя никога до сега не се е качвала на кораб, но изобщо не страда от морска болест. Да ви кажа, тя през цялото време дъвче едни такива странни черни корени, вика им лакриц, и разправя, че помагат срещу морската болест. Даде ми от тях и те са наистина сладки. Дори ви донесох няколко, господарю. Ето, опитайте.
- Постъпил си много разсъдливо, Джес.
Само гледайки сгърчените черни корени в ръката на момчето накара стомаха на Ноа да се обърне. Тъкмо когато обмисляше да откаже учтиво, вратата се отвори и Дънкан влетя в каютата. В гърдите на младият мъж покълна лошо предчувствие.
- Ноа, ела бързо. Имаме проблем. Грегор, той…
Без дори секунда колебание, Ноа скочи от леглото и се завтече след стария рицар.
В търбуха на кораба цареше сумрак, а въздухът бе лепкав и тежък. Скърцането на дървения корпус и миризмата на водорасли и сол подразниха сетивата му. В края на тесния коридор в дъното на трюма се бяха събрали хора. Оглушителни крясъци достигнаха до слуха на Ноа.
- Не! Не го пипай! Не ми пипай крака! НЕ!!
Ноа пристъпи напред и тълпата се раздели да му направи път. На тясната койка лежеше блед млад мъж, чието лице в момента бе изкривено в мъчителна гримаса. До него със скръстени пред гърдите ръце се бе изправил лекарят от Сефис. В момента в който видя господаря си, младият рицар отново изкрещя.
- Ноа! В името на Боговете, моля те, кажи му! Той иска да ми отреже крака! Милорд!
Ноа коленичи до мъжа и взе треперещата му длан в своята. После повдигна края на одеялото, с което бе завит. Гледката отдолу бе ужасяваща. Той отново покри крака и въздъхна.
- Съжалявам, Грегор. Ако не направим нещо, ще умреш.
- Предпочитам да умра, отколкото да живея осакатен. Моля те! – сълзите се стичаха по лицето на мъжа.
- Но ти имаш жена и дете. Помисли за тях.
- Ако умра, Сая може да се омъжи повторно. Ако оцелея и остана сакат, ще съм ѝ в тежест до живот. Моля те, Ноа, моля те, господарю, остави ме да умра, но не ми взимай крака!
Сърцето му се късаше, но Ноа стисна зъби и поклати глава.
- Няма да позволя да умреш, Гераш. Помогнете ми да го удържа.
- НЕ!
Мъжът се замята в койката, но другарите му го хванаха здраво. Лекарят повдигна одеялото, разкривайки подутия червен крак и ужасяващата рана, която пълзеше по прасеца. Тъкмо се приготвяше да започне с операцията, когато един неочакван глас проехтя в тясното пространство.
- Кракът му… има шанс да го спасим.
Всички замръзнаха удивени. Нима им се причуваше? Ноа извърна глава и видя мършавата фигурка на Лоререй, изправена зад него. Той бе не по-малко стъписан от хората си. Какво изобщо правеше тя тук? Това място не беше за нея. Преди обаче да успее да каже нещо, лекарят избухна.
- Глупаво момиче, не виждаш ли, че сме заети? Ако не действаме веднага, този човек ще умре! Махай се и не ни пречи с твоите безсмислици!
- Раната му е наистина лоша, но той все още не е пътник. Иначе нямаше да са нужни четирима силни мъже, за да го удържат – докато казваше това, дълбоко в зениците на Лорелей гореше огън.
Тези думи накараха Ноа да зяпне от учудване, а и не бе единствен. Тя смела ли беше или просто глупава, или може би и двете? Той не можеше да повярва, че плахата жена, която познаваше, разполага с подобен кураж. Точно в този момент тя сякаш се превърна в друг човек. Ноа почувства как у него се надига гняв. Тя поставяше живота на един от хората му на карта. Същевременно обаче, слабото пламъче на надеждата се разгоря в сърцето му. Може би…
Лекарят обаче изобщо не изглеждаше впечатлен от думите ѝ. Той вирна брадичка и я удостои с презрителен поглед.
- Какво изобщо знае една жена за тези неща? Махай се и престани да ни бавиш.
- Виждала съм учителят ми да лекува рани много по-лоши от тази – за всеобща изненада тя дори не трепна.
- Учител? – лекарят надменно изсумтя. – Какъв учител би могло да има момиченце като теб? Без съмнение някой селски шарлатанин. Сега изчезвай!
- Учителят ми е медикус Сер Леви от Шарийба.
Щом чу името, лекарят от Сефис моментално се задави и млъкна. Малка вена запулсира на челото му. Тази реакция обърка Ноа. Този медикус Леви известен ли беше? Отговорът дойде от най-неочаквания източник.
- Сер Леви? – избоботи Дънкан. – Това е човекът, който се погрижи за окото ми. Чух също, че е закърпил доста добре Робер, при положение че хлапето беше с единия крак в гроба.
Разнесе се мърморене и още няколко човека потвърдиха думите на Дънкан. Сърцето на Ноа запрепуска. Какво трябваше да направи? Ако имаше някакъв шанс… Можеше ли да рискува живота на Грегор само заради един мизерен шанс?
- Кажете ми, милейди – той претегли внимателно всяка дума, - по ваше мнение, с колко време разполага този мъж?
Тя сбърчи чело замислено.
- От този момент, три дни преди положението да е станало критично. След това нищо вече не би могло да го спаси.
- Давам ви два.
- Милорд! – лекарят от Сефис запротестира, но Ноа вдигна ръка и го накара да млъкне.
- Давам ви два дни. Ако до тогава не видя подобрения, кракът заминава. Кога ще започнете с лечението?
- Аз… - тя бе леко озадачена, неспособна да осъзнае в първия момент, че той ѝ бе дал позволението си. Лицето ѝ грейна. – Започвам веднага, милорд! Дайте ми няколко минути да подготвя нужните инструменти. Джес, ела да ми помогнеш.
Тя хукна, следвана от любопитните погледи на мъжете. Ноа все още чуваше мърморенето на лекаря, че това е грешка. Може и да беше. Но той наистина искаше да вярва в способностите на това странно момиче. Ноа стисна здраво ръката на Грегор и видя надеждата да се разгаря в замъглените му сини очи. Поне му дължеше шанс.
Скоро Лорелей се завърна с ръце, пълни с мазила и бутилки. Тя все още са чувстваше замаяна. Какво я бе накарало да говори така самоуверено преди малко? Ако това се бе случило в Сефис, тя не смяташе, че би имала смелостта да обели и дума. Дали причината бяха жалните вопли на младия рицар, които бяха достигнали чак до нея на палубата? Тя си спомни думите на учителя си: „Когато има болка, ние сме тези, които я облекчават“. Точно сега тя можеше да помогне, защото разполагаше не само с познанията, но и със средствата. Лорелей бе искрено благодарна на майстор Леви. Освен книгите си, старецът ѝ бе подарил няколко пълни кутии лекарства и торбичка с инструменти. Това бе напълно достатъчно, за да спаси живота на младия рицар.
Мъжете я пуснаха да мине и тя коленичи до койката, подреждайки и поливайки с алкохол ножовете си. После накара Грегор да изпие пълна лъжица от някаква черно-червеникава течност и почака малко. Скоро напрегнатите черти на пациента ѝ се отпуснаха. Под нейните напътствия Ноа и Дънкан обездвижиха младия рицар, който, странно, бе престанал да се съпротивлява. Следваше процедурата. Тя бе виждала учителя си да я прилага няколко пъти. Не беше сложна, но пък беше мръсна. След първия разрез от раната плисна бяла гной. Смрадта бе невероятна. Тя натискаше ли натискаше крака, докато от среза не потече чиста кръв. Тогава тя изми раната няколко пъти с алкохол и една от билковите отвари на учителя си, и започна да изрязва мъртвата тъкан. Лорелей работеше методично и в пълна концентрация, напълно сляпа за всичко друго, освен пациента си. Най-накрая направи компрес с мед и превърза раната.
След като приключи, тя въздъхна облекчено и почисти ръцете си. Странно. Наоколо бе толкова тихо. Чуваше се само свистящият звук, идващ от накъсаното дишане на младия рицар. Тя се огледа и срещна много ококорени погледи. За нейно учудване, хората около нея бяха намалели. Какво ставаше тук? Внезапно някой подсвирна. Виновникът бе Дънкан.
- Леле – промърмори старият рицар и мъжете около него закимаха одобрително.
Тя почувства широка ръка да докосва рамото ѝ. В първия момент се уплаши, но после осъзна, че това е Ноа.
- Отиди да си починеш – гласът му прозвуча напрегнато и уморено, но в дълбините му се криеше още нещо. Нима бе… похвала?
Лорелей само поклати глава.
- Няма нужда, милорд. Ще остана още малко и ще се погрижа за него. Трябва и да почистим наоколо, преди раната отново да се е инфектирала.
- Прави каквото сметнеш за нужно. Джесъп ще ти помогне… къде, по дявалите, се запиля сега?
- Мисля че отиде да повърне, милорд – услужливо отвърна Дънкан, а очите му се присвиха. – Не се безпокойте, аз ще остана с дамата и ще ѝ помогна.
Ноа му хвърли признателен поглед и се изправи. Не знаеше как жена му го прави, но само да помага по време на процедурата го бе оставило напълно изтощен – физически и психически. Писъците на Грегор все още кънтяха в ушите му а гнойната смрад се бе загнездила в носа му. С известни усилия той се добра до каютата си и се строполи на леглото, неспособен дори да помръдне. Постепенно съзнанието му бе удавено в море от неспокойни сънища.
Имаше чувството, че е едва е затворил очи, но туптящата болка от раната му отново го събуди. Той се помъчи да се изправи и извади шишенцето с лекарството си. От неприятната му сладост му се повдигна. Кога болката щеше да спре? Дали да не попита момичето? То бе помогнало на Грегор…
На вратата леко се почука.
- Влез – гласът на Ноа бе прегракнал. Той се чувстваше необичайно раздразнителен в момента, но се опита да запази спокойствие.
Вратата се отвори и Лорелей влезе, придружена от подобната на планина фигура на Дънкан.
- Исках само да ви съобщя, че сър Грегор заспа дълбоко, милорд – в гласа ѝ прозвуча ведрост, която той не бе забелязал до сега.
- Радвам се да го чуя, милейди. Помощта ви бе неоценима – промълви Ноа, а главата му продължаваше да се върти. Може би трябваше да я пита? Тя определено имаше нужните познания.
Преди обаче да успее да го направи, лицето на Лорелей помръкна. Той видя малкото ѝ носле да души въздуха. После тя се приближи до него и отново подуши.
- Същата миризма… Не, много по-силна е! – той я чу да си мърмори. – Защо не можах… още там…?
Внезапно тя скочи и побягна преди Ноа или Дънкан да успеят да я спрат. Двамата мъже се спогледаха объркани. За щастие тя дотича обратно почти веднага, стиснала книга в ръце. Девойката се изправи пред Ноа, а лицето ѝ бе бледо.
- Ваша светлост – строгият ѝ тон го сепна, - напоследък да сте вземали други лекарства освен капките, които ви дадох?
- Какво значение има? – озъби се Ноа и моментално се изненада от собствената си грубост. Той се опита да се поправи. – Получих тинктура за болките в рамото.
- Изхвърлете я незабавно, милорд! – тя почти изкрещя в лицето му, а паниката ѝ бе очевидна.
- Моля? Защо? – Ноа съвсем се обърка. Ушите му зазвъняха, а погледът му отново започна да се замъглява.
- Тинктурата има ли горчиво-сладък вкус? Кара ли болката да отмине за малко, а после да се върне дори по-силна? Имате ли проблем със съня? Когато се събудите, да се потите и да ви се гади? Усещате ли се замаян и дезориентиран? Тялото ви чувства ли се изтощено дори и след почивка?
- Д-да, но от къде знаеш…?
Тя натика книгата в ръцете му. На отворената страница се виждаше рисунката на цвете с тънки черни венчелистчета. Ноа се смръщи.
- Какво е това?
- Черен мак – тонът ѝ бе сериозен. – Расте на изток. Това е отровно растение, което може да доведе до пристрастяване, ако бъде погълнато. Някои дори го пушат като наркотик и то ги превръща в безмозъчни животни. Жителите на Шарийба го използват в малки количества като болкоуспокояващо. Преди малко самата аз дадох на сър Грегор разреден екстракт, за да облекча болката му.
- Пушене? Наркотик? – Дънкан на свой ред пребледня. – Момиче, нямаш предвид „прокълнатите перли“, нали?
Очевидно той бе чувал за тях.
- Точно тях – Лорелей кимна. – В големи количества екстрактът от черен мак може дори да бъде смъртоносен. Особено ако приемащият го е физически слаб. Съдейки по миризмата на херцога, лекарството му е почти чист екстракт. Милорд, моля ви, повярвайте ми. Някой се опитва да ви нарани!
Мислите на Ноа бяха напълно объркани. Черен мак? Отрова? Той стисна зъби в опит да се концентрира. Така значи. Ной вдигна ръка, прекъсвайки молбите на Лорелей, и се изправи.
- Събери мъжете на палубата, Дънкан. И доведи лекаря. А ти, съпруго, идваш с мен.
С тези думи той излетя навън.
Свежият солен въздух разроши косата му и облекчи поне малко туптящата му глава. Скоро хората му се събраха, а Дънкан избута напред уплашения лекар. Ноа го измери с поглед и се усмихна злобно. Той извади шишенцето от джоба си и го задържа току пред лицето на мъжа.
- Знаеш ли какво е това, медикус? – думите му бяха като ледени кинжали.
- Разбира се, милорд. Това е тоникът, който ви дадох срещу болката – виждайки липсата на реакция от страна на Ноа, той се одързости. – Проблем ли има, милорд? Ако не ви действа, бих могъл да го приготвя по-силен…
- Какво има вътре?
- А-ами, съставен е от редки билки и подправки, които…
- А дали случайно в списъка на тези билки влиза и черен мак?
Тълпата замърмори. Част от хората изглеждаха объркани, но на други им просветна и лицата им мигом се помрачиха.
- Не знам как негова светлост е дошъл до този извод…
- Да или не?
- Може и да съдържа следи от…
- Милейди, какво мислите? Тинктурата съдържа ли следи от черен мак? – Ноа погледна Лорелей, която бе застанала до него.
Тя прехапа устни и поклати глава.
- Тинктурата не съдържа следи. Съдържанието е поне десет пъти над нормалната доза.
- Десет пъти – младият мъж цъкна с език, придружен от изумените възгласи на войниците. – Кажи ми, медикус, какво би причинила такава доза на човек?
- Т-това… - лекарят заекна, а очите му зашариха отчаяно. – Милорд, вие грешите! Дори и лекарството да съдържа малко черен мак, това е идеалното количество, за да облекчи болките на ваша светлост! Това е здравословна тинктура. Никаква вреда…
- Достатъчно! – Ноа повиши тон, карайки мъжа да отстъпи крачка назад. – Изглежда познанията ти са ограничени, медикус. Да чуем истината – той се обърна отново към Лорелей, а изражението му леко омекна. – Милейди, бихте ли ни просветлили вместо него?
- Аз…- тя се поколеба за секунда, но Ноа ѝ кимна окуражително. – В такива количества черният мак би довел, в най-добрия случай, до сериозна зависимост. Ако ваша светлост го приема достатъчно дълго, ще се пристрасти и няма да бъде способен да живее без редовни дози. Обаче, ако физическото състояние на приемащия го е отслабено по някаква причина, подобни количества биха били фатални.
Шокирани викове изригнаха от тълпата. Въздухът мигновено се изпълни с кръвожадна аура. Ноа се засмя, но това бе кух, безрадостен смях, който накара всеки, който го чу, да почувства как по тялото му пропълзяват мравки.
- Колко интересно, не смяташ ли? Излиза, че „здравословният“ ти еликсир или ще ме превърне в безмозъчен зеленчук, или ще ме убие – в думите му личеше явна заплаха.
- Това е невъзможно, милорд! Лъжа! – лекарят мачкаше подгъва на ризата си и се оглеждаше панически наоколо. Виждайки Лорелей, полу-скрита зад широкия гръб на Ноа, той я посочи с пръст. – Ваша светлост, тя се опитва да очерни един почтен човек. Какво може да знае някой като нея? Прави се на медик. Играе си с живота на хората. Настоявам за справедливост, милорд! Единственото, което направих, бе да облекча болката ви! Тя е просто завистлива малка никаквица, която само сее раздор! Няма начин да знае какво количество…
- За почтен човек, търсещ справедливост, умело копаеш собствения си гроб, обиждайки съпругата ми, медикус – злата усмивка на лицето на Ноа ставаше все по-широка и за момент, с мрачната си маска, той наистина заприлича на звяр. – Преди малко лично можах да се уверя в способностите на съпругата си. Трябва да кажа, че представянето ѝ, най-малко в сравнение с твоето, беше много убедително. Освен това, за честен човек, нещо много се потиш, уважаеми медикус. Стига вече с игричките, кажи ми, кой ти плати да ме отровиш?
- Милост, милорд! – лекарят падна на колене. – Станала е някаква грешка! Повярвайте ми! защо бих се опитвал да ви нараня?
Ноа се наведе и го сграбчи за ризата. Той принуди мъжа да го погледне право в очите. След това попита много бавно:
- Вторият принц ли ти плаща, медикус?
Мъжът в ръцете му трепна, а цветът се отече от лицето му. Това реши съдбата му. С едно единствено рязко движение Ноа го метна през борда. Последваха кратък вик и плясък, и после – тишина. Корабът отплава необезпокояван нататък.
Дънкан приближи господаря си, а лицето му бе начумерено.
- Ако онзи е бил от хората на Лионел, това няма ли да е проблем? Да го убием без съд…
- Аз съм съдът, Дънкан – каза меко Ноа, загледан в безоблачното синьо небе, простиращо се до хоризонта. – Освен това, много добре знаеш, че по време на буря често стават нещастни случаи.
С дълбока въздишка той потупа стария рицар по рамото.
- Наистина съжалявам, скъпи приятелю. Бях… невнимателен. Ще се наложи да оставя цялата тази каша в твои ръце за известно време. Прости ми.
- Моля? – Дънкан примига учудено.
Но Ноа не го чу. Не му достигаше въздух, а ушите му кънтяха като църковни камбани. Светът бясно се завъртя и изведнъж притъмня. Преди някой да успее да реагира, безжизненото му тяло се строполи на палубата.
Шегата на страна, поласкана съм, че историята ти харесва, и се надявам да успея да задържа интереса и в идните глави.