Младото момиче се бе облегнало и бе забило поглед в земята, вече от няколко часа не помръдваше. Покрай нея постоянно минаваше някой, малцина бяха тези, които се заглеждаха в нея, по-голямата част от тях презрително обръщаха глава и казваха „наркоманка“. Не Ани не употребяваше наркотици и не пиеше често – само на купони, при това не обичаше да прекалява, дори и тогава. Сега тя стоеше седнала на една пейка в градския парк, искаше и се да плаче, да вика, ала не направи нищо. Преди няколко часа й бяха съобщили, че баба й е починала и това се оказа тежък удар. Тъгуваше, защото от дълго време не се бяха виждали, постоянно пътуваше и имаше доста задължения, и все пак сега скъпата й баба вече я нямаше, а тя нямаше възможност да се сбогува с нея, в последните си дни се бе влошила, родителите й го бяха спестили, успокояваха я, че ще я помни такава, каквато беше преди. Но чувството за вина постоянно надделяваше. Ненавиждаше себе си, болеше я, но нима можеше да подозира нещо. Кой би могъл да каже, освен Бог, кой кога ще си отиде? „Що за ужасен човек съм аз? Да не мога да й кажа, че я обичам, надявам се, че го е знаела, а ако не е – мила бабо, прости ми, не бях добра внучка, но те моля да ми простиш!“

Ани нямаше сили дори да поплаче, искаше да изчисти и ума, и сърцето си от негативните мисли, от болката, ала се чувстваше напълно безсилна и самотна. Съжаляваше, въпреки че отлично осъзнаваше, че вече всичко е свършило и каквото и да направи няма да има значение. Този дявол в главата й бавно и мъчително я разкъсваше, парче по парче.

Вече бе започнало да се свечерява, девойката пак стоеше там, телефонът й често започна да звъни, тя обаче беше другаде – беше малко момиченце, играеше си в овощната градина на село, баба й беше на двора и поливаше лехите със цветя, усмихваше й се.

Тя се отпусна сега се чувстваше най-щастливия човек на земята, забравила за тук и сега, върнала се назад към своето детство.

Щастието й не трая дълго.

 - Госпожице, трябва да си вървите!

 - Но защо – стреснато отвърна момичето. - На никого не преча.

 - Тук не е място за спане.

 - Аз няма да спя тук, ясно ли е? Имам си дом, имам си и семейство, което много обичам, но сега искам да бъда тук, това е мое право, паркът не е частен, аз имам право да остана и цяла нощ, стига да поискам. Махайте се!

Човекът я изгледа малко очудено, реши да я остави на мира, малко се почуства засрамен, една девойка да му говори така. Как може, как ще позволи такова нещо? О, не няма да стане.

 - Казах да си тръгвате!

 - Отговорих ви вече, нямам сили да се занимавам и с вас.

 - Ей, малката – хваща я силно за китката – изчезвай веднага!

 - Пуснете ме, боли! Hнямате право, няма да се махна, няма! Помощ!

 - Пуснете я! - последва мълчание, хората се бяха разотишли и много малко бяха тези, които се скитаха на това място, което много скоро щеше да се превърне в едно ужасяващо свърталище на дрога и алкохол. - Ако не я пуснете ще разпостраня видеото, което направих току що. Там добре се вижда кой започва, вие ще си създадете проблеми може да ви уволнят.

 - Сляп ли сте, правя го за нейно добро, тук сама ли да я оставя?

 - Колко добродетелен станахте вие? Аз не ще я оставя, бъдете спокоен. Отивайте и си вършете вашата работа, всички ще се престорим, че нищо не се е случило.

 - Добре, лека нощ!

„По дяволите днес не ми е ден! Да ме правят на глупак, те ще ми паднат някой ден!“

 - Благодаря ви за помощта.

 - Моля, но това е нищо. Как сте?

 - Добре – тази думичка я върна към събитията от изминалия ден, беше всичко друго, но не и добре, не и сега – така мисля.

 - Искате ли да ви изпратя не се страхувайте от мен. Аз съм Дерек Ланс, на 21 години съм, свиря на пиано и цигулка и живея наблизо, последното май не беше от значение. Да ви изпратя? Може ли да си говорим на „ти“? Май не ти се говори?

 - Извинявай просто днес се случиха прекалено много неща и се опитвам да се справя някак.

 - Ако мога да помогна?

 - Не, не можеш никой не може. Съжалявам, ти ми помагаш, а аз ти викам.

 - Не ми викаш, а и доста бойна ми се стори.

 - Браво разсмя ме. Време е да се прибирам, наще вече са полудели.

 - Позволи ми да те съпроводя до дома ти, красавице?

  - Какво си мислиш, че правиш? Не ме докосвай!

  - Защо на онзи от охраната позволяваше. 

  -  Махни си ръцете от мен, негодник!

  -  Едва се измъкна от нахалника и започна да тича без да знае на къде, беше тъмно и не можеше да се ориентира, ала мисълта за този изрод й даваше сила да продължи. Тича поне четвърт час без изобщо да се спре. Вече не чуваше стъпки зад себе си, но продължаваше, страхуваше се да се обърне.Чак сега забеляза, че пред нея стои човек, в който се блъсна и го събори на пътя, в тъмнината се виждаше само силуета му.