Младото момиче се бе облегнало и бе забило поглед в земята, вече от няколко часа не помръдваше. Покрай нея постоянно минаваше някой, малцина бяха тези, които се заглеждаха в нея, по-голямата част от тях презрително обръщаха глава и казваха „наркоманка“. Не Ани не употребяваше наркотици и не пиеше често – само на купони, при това не обичаше да прекалява, дори и тогава. Сега тя стоеше седнала на една пейка в градския парк, искаше и се да плаче, да вика, ала не направи нищо. Преди няколко часа й бяха съобщили, че баба й е починала и това се оказа тежък удар. Тъгуваше, защото от дълго време не се бяха виждали, постоянно пътуваше и имаше доста задължения, и все пак сега скъпата й баба вече я нямаше, а тя нямаше възможност да се сбогува с нея, в последните си дни се бе влошила, родителите й го бяха спестили, успокояваха я, че ще я помни такава, каквато беше преди. Но чувството за вина постоянно надделяваше. Ненавиждаше себе си, болеше я, но нима можеше да подозира нещо. Кой би могъл да каже, ...