Константин Балмонт (15.06.1867-23.12.1942)
Безмълвност

Превод: Мария Шандуркова

Безмълвност

В природата руска стаена е нежност,
безмълвната болка, потискани тайни
и скръб безнадеждна, безгласна, безбрежна,
небето студено в простори безкрайни. 

Ела в утрин свежа на склона на хълма, -
дими над реката мъглива прохлада,
и борове черни в грамадата тъмна,
сърцето без радост, сърцето тъй страда.

Безшумна тръстика. Не трепва острица.
Покоят дълбок е. И глас не се чува.
Далече, далече ливадата стига.
В умора е всичко – и нямо, и глухо.

Ела и на залез, в вълните прохладни
на глухата пустош сред селска градина, -
дърветата мрачни, безмълвни и странни,
сърце не се радва, сърцето изстива,

че сякаш душата, тъй много желала,
била с незаслужена мъка дарена.
Сърцето простило, сърцето е жално
и плаче, и плаче, и плаче ранено.

1900
Превод: юни 2015 г.

Оригинал:

Безглагольность

Есть в русской природе усталая нежность,
Безмолвная боль затаённой печали,
Безвыходность горя, безгласность, безбрежность,
Холодная высь, уходящие дали.

Приди на рассвете на склон косогора, -

Над зябкой рекою дымится прохлада,
Чернеет громада застывшего бора,
И сердцу так больно, и сердце не радо.

Недвижный камыш. Не трепещет осока.
Глубокая тишь. Безглагольность покоя.
Луга убегают далёко-далёко.
Во всем утомленье - глухое, немое.

Войди на закате, как в свежие волны,
В прохладную глушь деревенского сада, -
Деревья так сумрачно-странно-безмолвны,
И сердцу так грустно, и сердце не радо.

Как будто душа о желанном просила,
И сделали ей незаслуженно больно.
И сердце простило, но сердце застыло,
И плачет, и плачет, и плачет невольно.

1900