Кралят във Туле

Някога крал един в Туле живя.

Честен и верен бе той до смъртта.

Умираща беше жената любима,

златен бокал на него дарила.

Нямаше друго за него по-скъпо,

на пир изпиваше всичко до дъно.

Течаха му сълзи от двете очи,

всеки път щом от бокала отпи.

Когато настъпи му сетният час,

рече на всеки във царството град,

на своя наследник всичко оставя,

обаче бокалът от злато не дава.

Беше отишъл на кралски банкет,

седнал сред рицари свои безчет,

във бащина зала с високи стени,

там във двореца до морски води.

Пияният старец там си стоя,

отпил от живота последна искра.

Бокалът свещен захвърли с ръка,

надолу където течеше река.

Гледаше как със вода се изпълва,

и как във морето дълбоко потъва.

Кралят затвори вовеки очи.

Ни капка повече той не изпи.

Der König in Thule

Es war ein König in Thule.

Gar treu bis an das Grab.
Dem sterbend seine Buhle,
einen goldnen Becher gab.

Es ging ihm nichts darüber,
er leert' ihn jeden Schmaus;
Die Augen gingen ihm über,
so oft er trank daraus.

Und als er kam zu sterben,
zählt' er seine Städt' im Reich,
gönnt' alles seinen Erben,
den Becher nicht zugleich.

Er saß beim Königsmahle,
die Ritter um ihn her,
auf hohem Vätersaale,
dort auf dem Schloß am Meer.

Dort stand der alte Zecher,
trank letzte Lebensglut,
und warf den heiligen Becher,
hinunter in die Flut.
 

Er sah ihn stürzen, trinken,
und sinken tief ins Meer,
die Augen täten ihm sinken,
trank nie einen Tropfen mehr.