Един превъзходен и изключително богат в мистиката си сонет от Стефан Маларме (1842-1898), преведен както дойде от смирения ви слуга.
Le soleil, sur le sable, ô lutteuse endormie, En l'or de tes cheveux chauffe un bain langoureux Et, consumant l'encens sur ta joue ennemie, Il mêle avec les pleurs un breuvage amoureux. Dans ce blanc Flamboiement l'immuable accalmie T'a fait dire, attristée, ô mes baisers peureux, «Nous ne serons jamais une seule momie Sous l'antique désert et les palmiers heureux!» Mais ta chevelure est une rivière tiède, Où noyer sans frissons l'âme qui nous obsède Et trouver ce Néant que tu ne connais pas! Je goûterai le fard pleuré par tes paupières, Pour voir s'il sait donner au coeur que tu frappas L'insensibilité de l'azur et des pierres. |
Златни къдри връз пясък щом слънце надвие, кипва в болки изящни вода между тях, върху бузи враждебни с тамяна се крие, смесва с плач еликсира любовен в сън плах. Тишината по-силна от тебе дори е, и те тласва да кажеш, целувана с страх, "Една мумия няма да бъдем с теб ние под щастливите палми, пустинния прах!" Но косите ти хладка река са. Кажи ми, где без страст да удавя духа що държи ни и Покоя на чужди за тебе страни! Пил помада, що твойте клепачи изплакаха, ще ли стане сърцето, което ранѝ, тъй безчувствено както лазура и камъка. |
Наблюдателните ще забележат, че отново съм предал френския александрин с четиристъпен анапест. Този избор ми причини много страдания в процеса на превода, но съм удовлетворен от крайния резултат.
Далеч по-незадоволително считам смисловото сходство между превода и оригинала. Френските думи понякога са отчайващо кратки и в превода съм принуден да пропускам някои. Друг примесвам настроенията на отделни думи по много по-различен начин в българските.
© Тошко Todos los derechos reservados