През малкото прозорче в тъмната стая се просмукваше лъч бяла и чиста светлина - неопетнена, недокоснала прашната, тъмна стая по този начин от много дълго време. Беше средата на януари, а навън бавно и продължително по земята залягаха уморени снежинки. За няколко часа всичко побеля и придоби девствен, неопетнен, непорочен вид. Всеки който зърнеше тази природна картина, се чувстваше някак спокоен, пречистен, смирен, сякаш Вселената му е простила всичко. За мое щастие, тези които можеха да се почувстват така душевно богати, бяхме аз и моят вече покоен дядо.

Тази стаичка, намираща се под двуетажната ни къща, от която бликаше всеки ден весел кикот, служеше не само за склад и мазе, но и за единствения дом на този старец, който баща ми като че ли не обичаше - спор в миналото за някакви земи или нещо подобно. Само аз, която в детството ми се изявявах като смело и любопитно момиченце, слизах често (понякога тайно) долу, за да нося от топлата зеленчукова супа , която мама готвеше зимно време. С дядо се сближихме много - говорехме си с часове наред, той ми разказваше за невероятното си минало, детските си спомени, приятелите си, за татко като малък и още много други теми, които слушах със захлас. Родителите ми не забелязваха дълго липсата ми, защото бяха много заети, а и аз, която бях надраснала крехката си детска възраст, разбирах, че живеят много забързан и сложен начин на живот. От време на време, когато майка ми и баща ми се караха взаимно или с по-голямата ми сестра, която бързо се изнесе от вкъщи, аз намирах спокойствие и утеха в малката тъмна стаичка.

Дядо дойде да живее при нас след като неговата къща бе запалена далечното лято от високите температури, които погнаха първо сухите тревни площи около нея. Той не беше претенциозен, а и не обичаше споровете и кавгите, особено ако усеща, че той ги предизвиква, затова смирената му душица беше запратена в най-малката стаичка, с която разполагахме. Не си мислете, че съм стояла безучастна, но тогава, както и сега, думата ми в къщата не се взема на сериозно и нямах право на глас. Мъката и тъгата ми се изявяваха в среднощен рев, безгласна стачка и игнориране, което продължи не повече от седмица, защото ми трябваха джобни.

Бях, и още съм, общително дете, което искаше да узнае всичко на този свят, чувствително и крайно непонасящо всякаква критика относно действията ми и начина ми на мислене. Наумях ли си нещо, правех го. Такава съм си. Не понасях и да ми се забранява нещо, но никога не съм била непослушна. Бях изключително дисциплинирано, послушно дете, което просто преследваше детските си мечти и заставаше зад думите си. Така съм научена. В никакъв случай нямаше да позволя моя така добродушен дядо да гние в самота до края на дните си, когато си имаше мен - разговорливо дете, което в интерес на истината обичаше повече да слуша, отколкото да дърдори, за разлика от другите деца на моята възраст.

Моята стая беше точно над мазето ни, което ми позволяваше през прозореца на моята стая да виждам осветен участък от улицата. Не ми отне много време да разбера, че източника на светлината е лампата на дядо долу, която той изключваше всяка вечер точно, когато стрелката на часовника покажеше десет и половина. Почти веднага след като осъзнах този интересен факт, по средата на следващия ни разговор за цените на пшеницата по онова време, рязко и неочаквано за него, го попитах за причината. Не очаквах някаква мимика или жест от негова страна, а просто секунда мълчание и отговор на въпроса, както и стана. Дядо просто мигна, може би да преглътне и да се подготви за отговора и ... стана от леглото. Подкани ме да дойда с него, хвана ме за ръка и бавно отидохме до прозорчето, което беше на нивото на очите ми, т.е., когато той лежеше под завивките си в топлото легло, виждаше улицата. Помня в този момент, че ми каза само: "Гледай." Детските ми любознателни очи се въртяха във всички посоки търсещи нещо необичайно, нещо специално, обект, който да се очаква да забележа, но нищо. Не знаех часа, но предполагах, че са минали поне десет минути, в които се взирахме през стъклото.

- Не виждам нищо, дядо. - казах аз леко разочарована.

- Или си ослепяла, или не знаеш какво да гледаш. - каза ми дядо с мекота и топлота в гласа.

- Кажи ми какво трябва да видя.

- Опиши ми всичко, което се разгръща пред очите ти. Всичко.

Започнах да изреждам хаотично всичко, което виждам - улица, дърво, отсрещна къща, пътечка, комин, прозорец, пушек, когато накрая бях казала дори и това, че съм забелязала пръчка, насред тротоара, след което съм почти убедена, че усетих движение на лицето на дядо, което заформеше загадъчна усмивка.

- Браво, отлично. Сега мисли все едно си поет, сякаш най-малкият детайл е най-ценен, а ти имаш нужда от пари.

Дядо е бил писател на времето и сега също пише с леко трепереща ръка някой друг стих в тефтера си, който така обичах да прелиствам. Мислех над думите му часове наред. Чудех се какво ли има предвид и просто сякаш мислейки на глас, най-спокойно отбелязах поредния факт:

- Отсреща съседите са си запалили камината.

Този момент го помня и до днес, все едно се случва точно пред очите ми. Дядо определено този път се усмихна, което се виждаше рядко, защото не беше човек, показващ емоциите си, обърна се и ме прегърна. Това сякаш даде смисъл на живота ми. Досега никой не ме беше карал да се чувствам така, като че ли обичана и ценена. Усещах със сърцето си, че той остана доволен от факта, че казах тези думи. Дядо се върна на леглото си, седна, отправи поглед към прозорчето и започна:

- Всяка вечер в десет и половина отсреща се угасват лампите. Само пламъкът в камината огрява съвсем малка част от стаята. Наблюдавайки тлеенето на въглищата, изолирам всякакви мисли в главата си. С времето се научих да се абстрахирам и от всякакъв страничен шум, да чувам само пращенето на дърва в камината. Толкова много успокоява това, забравям за студа и силния вятър навън. От време на време откъсвам очи от блещукащите червени и оранжеви нюанси на пламъка, зървам красивата зимна картина отвън, и така докато не се унеса и заспя.

- Звучи красиво.

Много ясно помня, че след тези мои думи, той не каза нищо. Продължи да мълчи и да гледа през прозорчето. Казах му, че ако му е студено, ще донеса от горе още едно одеяло, скришом, без никой да забележи, а той напрегна мускулите на лицето си, погледна ме с леко завити нагоре краища на устата и каза:

- Няма нужда, мило дете. Благодаря ти, но аз всяка вечер заспивам пред камина, която топли душата ми.

***

Преживях загубата на такъв страхотен човек, който правеше път и на мравката, който ме спаси от еднообразието и скуката в онези привидно, изпълнени с щастие, два етажа над тъмната стаичка, изключително трудно. Беше ми много тежко. Родителите ми, трудно, но все пак, ми позволиха да поживея там, където прекарвах по-голямата си част от детството - мазето. Дядо си го беше направил като палат - имаше си всичко необходимо. Дълго време водех спорове с баща ми относно боядисването на стените, като цяло - ремонта на стаята, но в крайна сметка, стана на моето. Не се състоя. Бяха дълги и мъчителни за мен дни. Топлеше ме единственото, което поддържаше и дядо жив - времето след десет и половина. В началото не заспивах. Стоях будна, докато въглищата не изгорят, а пламъка - замре. Преживявах смъртта на дядо всяка вечер отново и отново. Плаках с часове. Многократно чувах как майка ми и баща ми са в стаята ми и обсъждат нещо, вероятно състоянието ми. Месеци наред бях в дълбока депресия, след като съседите отсреща се изнесоха и нямаше кой да пали и малкото, което ме топлеше. Родителите ми нямаха много пари, но ако имаха, щяха да ми купят камина, а това би ме обидило още повече. Никой не разбираше същността на всичко това. Но за мен това беше всичко. Дядо ми липсваше много, но с времето го преодолях. Утеха намирах в писането.

***

Сега, двадесет години след смъртта на дядо, аз живея в моя си тъмна стаичка с прозорче, още пиша и се топля от снежнобелия, нежен сноп лъчи, навлизащ между четирите стени право в душата ми. Средата на януари е и вали сняг. Вечерно време продължавам да чувам и да се унасям с пращенето на въглища и тих ветрец...