Сашко тичаше към мен, подскачайки типично по детски от единия крак на другия. Движенията му бяха ефирно леки, окрилени, а лицето му беше озарено от съзерцателно замечтаната одухотвореност на ренесансов просветител. Той тичаше и викаше с всички сили: "Татееее, искаш ли да ти кажа какво научих днеска в Детската?!" Как да не искам!? Разтворих широко бащински ръце - точно като бащата от библейската притча, който посреща своя блуден син при неговото завръщане у дома. Върху лицето ми цъфна най-благата и кротка усмивка на всепрощаващ кармелитски монах, която лицевите ми мускули бяха способни да сътворят. Очаквах да чуя някоя сложна математическа задача, която е била разрешена след гениално прозрение на Сашко. Очаквах да чуя пламенно рецитиране на сонет от Шекспир. Е, айде, можеше и да не е сонет, но поне баладата "Хаджи Димитър" на Ботев. Или акапелно изпълнение на "Полегнала е Тодора" Или демонстрация на стъпки от пайдушко хоро. Даже направо - виенски валс!...
... А Сашко дойде до мен и ми каза най-драматично неочаквано: "Сокерес мангес!" Моляяяяяя?! Да беше нещо на диалект... Не бе, остави диалект, да беше даже нещо на косовски албански или афганистански с муджихидински акцент - все щях да го разбера и преглътна, ама "Сокерес мангес!" - на чист, брутално натурален цигански. Отворих си устата и от там не излезе рев, а тихоокеански ураган: "Ааааааааааааааааааааааааааааааааааа!" Мамето ме чу и попита защо викам така, а аз ù отговорих в контекста на възникналия лингвинистичен спор: "Соске нанайси дисциплина!"