Чудих се коя от всичките истории с братовчедка ми да ви разкажа! Защото те са толкова много, че може цяла книга да се издаде. Реших да изневеря на фармацевтичната тема. В следващата история обаче, главна героиня е баба ми Станка – Мути. Започнахме да я наричаме така, след като наши приятели от Германия бяха на гости и в знак на уважение се обръщаха към нея с Мутер. На гости на баба ми съм, една пролетна ваканция, още ученичка в гимназията. Следобяда очакваме да започне радиопредаването, което вървеше онези години, водено от Божана Димитрова – с музикални поздрави. Телефонът на братовчедка ми е почти като този, на Радио Хоризонт – 66-50. Само че на Радиото има и 10 накрая – 66-50-10. Спомням си, че от предиобед още пускаха телефонната линия и слушателите се обаждаха за музикални поздрави. И така, към 11 часа някъде, телефонът започва да звъни. Как се оплитаха линиите, не знам, бяхме в друг град, не в София. Но звъняха все у братовчедка ми. И, естествено, главната телефонистка беше Мути.

 - Алооо! – вика баба ми, ама по-скоро, за да чуе себе си. – Няма тука Мими Иванова! Георгиева е! - Имаме Маргарита, имаме! Откъде накъде ще ви пее песен пък тя! - Кого търсите бе, другарю! – ядосва се баба ми. – Какво радио, имаме радио, вие нямате! Затваря слушалката и ми клати глава: – Шашкъни колкото щеш на тоя свят!

Мен ме е напушил смехът, ама пазя поведение. Братовчедка ми се връща от Центъра за лекарствена информация в обедна почивка. Ние с баба ми сме приготвили софрата, стоплили сме супата - ястие, по което Мими е луда. Петък е, краят на работната седмица. Тя е гладна като вълк и с нетърпение се запътва към масата. Поглежда неволно през прозореца и вижда свой колега, който явно се е запътил към нас. За секунди решава да се скрие, топлата супа така апетитно мирише. Бързо казва на Мути:

- Мути, който звъни и ме търси, казвай, че ме няма! Мути, винаги послушна и готова за внучките си да направи всичко, кима с глава. След малко на вратата се звъни. Баба ми, отива в коридора, където е телефонът, вдига го и казва строго:

- Кой е!

От стълбището се чува:

- Мими в къщи ли е?

- Ако сте пак вие, с радиото, няма я! – отговаря Мути, здраво хванала телефонната слушалка.

- Моля? Аз търся Мими! За какво радио ми казваш, бабо Станке! – познал баба ни, пита човекът отвън. Мути, вече изнервена от всичко, започва да нарежда в слушалката, докато ние с Мими в стаята сме залегнали от смях, тресем се безмълвно и чакаме развръзката.

- Мими я няма! – се сеща да отсече най-накрая Мути. И затваря с яд телефона.

- Ще й кажеш ли да ми звънне по телефона? На Спас!

При тези думи, които баба ми чува, ама явно, не от апарата – изпада в неведение и потрес. Мисли няколко секунди, при което отива, отваря вратата, а там – Спас.

- О-о-о Спасчо! Влизай, влизай! Ей сега ще я повикам! Отваря вратата на стаята със замах и казва тръжествено: - Казах, че те няма! И им затворих телефона! – съвсем доволна е Мути от себе си. - Влизай, влизай, Спасчо, една супичка ще хапнеш ли с нас?

                   Евгения Маринчева