Книжно ревю

Стиховете на Наталия са част от духовните й търсения, те приличат на клокочещ вулкан, който се усмирява единствено в петте минути самота, когато душата е разголена. Само тогава като че ли  противоположните емоции са „удавени“ в тишината.
В стиховете й има и хаос от емоции, и търсене на отговори, и усещане за невъзможност да се сложи ред в неподреденото вътрешно битие. А всъщност това е книга за любовта, макар че заглавието ни е подвело в друга посока. И ключът е първото стихотворение -  „Нюанси самота“. В него се казва - любовта е силует – „отзвук на странните нюанси“ на самотата.
Може би самотата е онази гранична точка, в която са се срещнали мъжкото и женското начало. Сливането им е реализираният копнеж  по хармонията, по целостта, но често тази среща е разрушаваща, объркваща, невъзможна и дисхармонична.  
Самотата е гранично състояние между преди и сега, тя е състояние на духа. Самотата е и бряг, остров  за равносметка след вълните на силните емоции. В едноименното стихотворение „Самотата е … тишината, погълнала мисълта./ Отчуждаването между двама души./ Самотата е …/онази омразна половина от леглото,/незатоплена от него./ Неизпраната дреха,/напоена с аромата на това,/което обикнах в него!“
Бих определила книгата като ескизи на душата, набързо скицирани рисунки за случващото се вътре в човека и в света около него, размисли за  женската природа, за мъжа, за творчеството, за света около нас, за границите и отчуждението. 
В поредица от стихотворения жената присъства с различните си образи – в „Хубава жена“ – тя е „с поглед на сърна“, „с кожа цвят на меко капучино“, с красотата си прелъстява лятната горещина.   В стихотворението „Бог създаде жената“ основно е творческото начало, което се свързва и с даването на нов живот. В „Змия“ жената е прелъстителката, която хипнотизира своята жертва и я примамва в своя дворец на греха. Жената е и „амазонка дива/с разголена гръд/ и препасан лък,/ спотаена в сумрака.“ - стихотворението „Амазонка“. В „Не ти ли казах“ жената е тази, която не се вписва в традиционното, а притежава неземна сила - „щом усетя порив нов,/аз втурвам се в галоп.“ В стихотворението „Ах, гледам те, мое море“ женското начало е въплътено в морето и древната богиня Афродита.  Жената в стиховете на Наталия Георгиева е и тази, която е прегърнала нощта и наблюдава лунните отблясъци, търси компанията на сенки, но и тази, която не иска да бъде покорната и не приема самолюбието и неискреността. /стихотворенията „Скитнице, кажи ми“ и „Не, не искам“/. Жената е уловена в различните ескизи на вътрешното й състояние преди и след любовта, в онези пет минути самота. 
Любовта в стиховете на Наталия  е търсене на хармония, единство, но и плътско докосване до другия, затова и когато отсъства Другият, се настанява самотата, тишината, празнотата. Любовта е цялост в стихотворението „Да ме имаш, да те имам“, където „думите нямат стойност/Щом ти искаш да ме имаш,/аз искам да те имам!“
Илюстрация на спомен за вътрешна хармония е стихотворението „Утро в джаза“ - „колоритният ни шепот/ на саксофон ми напомня/за любовната ни песен в ла мажор.“ Любовта в търсенето на равновесието между мъжкото и женското начало намира поетичен изказ в творби като „Морското лице на Мона Лиза“, „Музейна тишина“, „Нарязани листи“. В тези творби изкуството е огледало на любовното изживяване и посредник в осмислянето между реалното външно и преживяното вътрешно състояние. 
Много от описаните състояние в стихосбирката са опитности, през които всяка човешка душа преминава – и копнежът по хармония, и болката и страданието и усещането за самота. Друг е въпросът как чрез поетическото слово те намират пътя към читателя. Тук се стига до образността, до думите, които изграждат образи. Ще споделя с вас нещо, което винаги в практиката ми като литератор, съм търсила в книгите. Това е различната визия и усещане на света, които ми предлага една книга. Защото всяка книга е един нов свят.  Открих съмишленик в тази насока в книгата на Олга Токарчук „Чувствителният“ – прекрасни есета за литературата.   В есето „Ексцентричност – търсене на нетипични гледни точки“ авторката споделя, че за нея ексцентричността е квинтесенцията на творческата нагласа. Самата авторка се старае да я култивира и да се грижи за нея. Какво е ексцентричността? – „една особена позиция във възприемането на света, която приемаме – излизане извън центъра, извън общото, уредено и одобрено от мнозинството възприемане на действителността. Това съзнателно търсене на перспективата, която до този момент не е била универсална и която поради факта, че е нова, показва онова, което е било незабелязано и пропускано. Никой, който не е достатъчно ексцентричен, няма да бъде добър писател. За ексцентричността трябва да се грижим вътре в себе си, да я култивираме, защото само тази вътрешна тенденция ще ни позволи да видим какво се намира и случва извън утвърдения обществен хоризонт. Дори бих изисквала бъдещите и настоящи писателки и писатели да се самоизключват непрекъснато и контролирано от тази комфортна, но толкова убийствена гледна точка на всякакво творчество, оставащо в центъра. Няма нищо по-опасно за един творец от интелектуалния мейнстрийм“. – от англ. масовизиран вкус“, тоест нещо, което е загубило уникалността си.
 

Жанина Илиева ©️