И ПАК ЗА БЪЛГАРСКИТЕ РАБОТИ

Цанко Серафимов

Петър С. Иванов е пламенен патриот, който е на космическо разстояние от ширещото се напоследък патриотарство, чийто носители в повечето случаи са неуки. Университетски преподавател, макар по дисциплини, далеч от хуманитаристиката, текстовете, които поднася са синтез на анализи от задълбочени проучвания и силна емоционалност. На това се дължи и лекотата, с която се възприемат и задържат вниманието на читателя.

Темата за произхода на българите е „вечна“ за изследователите и за любителите на историята. Петър С. Иванов, опирайки се на източниците, до които е успял да се добере, проследява дългия, изпълнен с тежки изпитания и препятствия път на предците ни до нашите земи. „Проблемът е – пише той – каква е била културата на тези хора, какви цели са имали, какви дела са оставили по своя път до Европа, какво са донесли в Европа – смърт, пожари, разрушения или нови градове, нов социален ред, нови идеи…“

Още през Възраждането нашите първи духовни водители, за да изтъкнат колко древен народ сме, се доверяват на мита, че „българите произхождат от Ноевия син Яфет; той имал син Гомер, чийто пък син Тагарма е баща на десет синове, от които деветият се казвал Болгар“. Възприема се, че Болгар е родоначалникът на българите – пето поколение от Ной, т. е. 5800 – 5500 г. пр. Хр.

Авторът се спира и на други смели хипотези, в които българите се отъждествяват с Омировите мирамидонци, което пък дава основание на някои изследователи да предполагат, че българите са родоначалници на шумерската цивилизация… От близо двадесетте становища за произхода на българите и тяхната прародина, проучванията, според Петър С. Иванов, навеждат на следните изводи: „Прародина на древните българи е районът на Аму Даря и Сър Даря, северните склонове на планините Памир и Хиндокуш (древния Имеон), страната Балкара, именувана от гърците Бактрия…“

Особен интерес предизвикват страниците, в които се разказва за голямото преселение на българите от Азия към Европа (по арменските хроники) в началото на II в. от н. е. Те заели големи територии на север от Кавказ. Авторът опровергава ширещата се теза (и в българските учебници), че древните българи били нискоцивилизовано номадско племе: „Народът, който е излязъл някога от „Страната на хилядата градове“ (Балхара при Имеон) и по своя път е създал градовете БулкарБалк и Балх, а също селището Балхар при Кавказ, а след това и градовете Велики Болгар и Биляр край Волга и не на последно място огромната Плиска, не е бил номадски народ.“

Заслужава внимание и уточняването на началото на българската държавност в Европа. Доверявайки се на „Именника на българските канове“ и на открития през 1866 г. от руския учен А. Попов „Летописец Елински и Римски“, Петър С. Иванов заключава: „Според „Именник“, то (началото на държавността – б. р.) се поставя 165 г.; оттогава до преминаването на р. Дунав от Аспарух са изминали 515 години.“

Друг документ, на който авторът се доверява „за възстановяването на истината за нашите предци е тритомната история „Бахши Иман, ДжагфарТахири“ – Историята на Джагфар. От сведенията в този труд за зараждането на рода Дуло, както и от археологическите открития при селището Малая Першчепина в Украйна, където бяха намерени съкровищата на кан Кубрат, на читателите ще стане известен и един почти непознат епизод от нашата древност: братът на кан Кубрат – Шамбат, получил прозвището Кий, основава град Самбатас, т. е. градът на Шамбат, който започват да наричат на неговия прякор – Киев.

Родът Дуло основополага най-голямата по територия българска държава – Волжка България, създадена от втория син на кан Кубрат – Котраг; по малките му синове се заселват в Панония, откъдето по-късно Кубер тръгва към Македония и се установява там, създавайки своя държава, паралелно с Аспарухова България.

В края на своя исторически етюд Петър С. Иванов възкликва: „Да завършим с думите на великия българин Паисий Хилендарски: „Българино, знай своя род и език и не се срами да се наричаш българин!“

Въпреки, че авторът не крие чувството си на гордост от принадлежността си към българския род, той се отнася с голяма загриженост и критичност към някои страни от народопсихологията на българина, които му пречат да осъществява своя просперитет и това е причина страната ни да се позиционира в периферията на цивилизована Европа. Като съществен проблем Петър С. Иванов посочва индивидуализма на българина, кой иначе има генетически дадености, но е неспособен да работи в екип. Странен е космополитизмът ни – ние възприемаме себе си първо като човеци, а след това като българи. На това се дължи и прекалената толерантност към другите етноси, често пъти пренебрегвайки националния интерес. Този индивидуализъм у българина е особено опасен, когато човек живее в чужда среда – лишен от своя етносреда, той лесно бива асимилиран. Бих допълнил автора: В Лондон, Чикаго и други мегаполиси в света, където живеят компактни български общности, по-изявените, успелите българи странят от своите сънародници, а много от тях се стремят да се слеят с местните.

Авторът изтъква и големите поражения върху етнопсихологията, нанесени през половинвековния т. нар. социалистически период, когато хората бяха лишени от собственост, отнета беше самоинициативата; комунистическата идеология, беше проникнала чрез пропагандата и образованието в обществената тъкан, като превърна българина в жертва, която трябваше да възприеме след 1989 г. новия „идеал“ – властта и парите… А това доведе до националния нихилизъм, настанил се в нас. До голяма степен това се дължи на разбойническите грабежи със съдействието на държавата, което напълно обезвери и озвери българина към политическия елит, чийто патриотизъм е кастриран. В почти всички политически формации са инфилтрирани т. нар. русофили, които, въпреки членството на България в НАТО и Европейския съюз, държат страната ни в тежка зависимост от Русия („За русофилите и русофобите“).

Щрих към ентопортрета ни е есето „За човешката суета и съдбата на България и българите“: „Много пъти съм се питал каква е причината за сегашното незавидно състояние на България и българите – пише Петър С. Иванов. – Може би няма в света друг народ, подложен на толкова жестокости и изпитания: продължителни чуждестранни робства, национални катастрофи, геноцид и физическо унищожение на големи части от него, налагане на чужди културни и цивилизационни модели и какво ли не още!... Какво са съгрешили нашите предци, за да заслужим такава зла участ?…“

Тежка, дълбока рана в националния ни организъм е темата „Македония“. Всички войни, които България води през ХХ в. бяха все за Македония – за обединение на българите в техните етнически граници. Тази драма след Втората световна война стана още по-жестока, защото, ако българите от Егейска Македония бяха прокудени от родните им места за втори път и отново намериха спасение в Майка България, във Вардарска Македония се извърши геноцид над всичко българско и се осъществи ашладисване върху стария български дънер на македонистки калем, от който се разлисти „македонска нация“ и „македонски език“. Интересен е подходът на Петър С. Иванов към тази тежка тема. Използвайки скопската езикова норма (по-скоро имитация), със средствата на иронията той подлага на безпощадна критика несъстоятелността на македонизма като идеология и политическа практика в СР Македония.

В статиите „Македонцките работи“ и „Маденонцките работи 2“ (алюзия с книгата на „македонец номер 1 на ХХ в.“ Кръсте Мисирков „За македонцките работи“) Петър С. Иванов ни показва, че е убеден, че съвременният достъп до информация е предизвикал пропукване на митовете на македонизма за идентичността, на което всъщност се дължи „яростната реакция на неграмотните, заблудени или нечистоплътни носители“ на това отроче на Коминтерна и сърбокомунизма. „Македония – продължава авторът – е като едно насила откъснато от майка си малко дете, осиновено от насилника си, без да му е казано за това, че е осиновено. Внушено му е, че истинската му майка е някаква чужда жена, олицетворение на всичко най-долно и отвратително, от която детето трябва да се пази, защото тя може да му направи нещо лошо или да го откъсне от осиновителя…“

Последните редове на последната статия в книгата завършват така:

„Картаген трябва да се разруши“ или „Картаген трябва да се унищожи“ е крилата фраза на римския политик Марк ПорцийКатон Стари, консул през 195 г. и цензор през 184 г. пр. н. е.. В последните години на Пуническите войни Катон винаги завършвал речите си в Римския сенат с тези думи: „Освен това мисля, че Картаген трябва да се разруши.“

Македонизъм трябва да разруши и унищожи! Така трябва да завършваме ние, българите, всяко свое изказване п повод Северна Македония, защото това гнусно, злобно, нехуманно и антибългарско творение на сърбокомунизма е срамно и унизително за 21 век!“

Бих добавил: и през 21 век нашата борба за събуждане и съхранение на българския дух има същия адрес – Македония. Това е задача номер едно в списъка ни с БЪЛГАРСКИ РАБОТИ!

От книгата

"Вървим по горска пътека с приятеля и колега Марин. Стъпките на 130-килограмовото му тяло отекват в отсрещния скат. Тръгнали сме от ранна утрин, а сега наближава два след обяд, но все още сме далече от хижата. Темите на разговора ни се сменят често - прескачаме от гъби на жени, от политика на спорт, от варене на ракия до промените на климата... Внезапно по средата на едно изречение Марин проплаква:
– Ей, ама както съм огладнял, ако ми падне, ще изям цяло прасе, може и диво.
Засмивам се.
– Марине, като ти знам възможностите, вярвам, че можеш да изядеш цяла кокошка, заек, хайде пуйка, ама чак цяло прасе, не вярвам.
Понеже съм зад него, усещам, че той се подсмихва леко и започва да ми разказва една от неговите безкрайни забавни историйки:
– Преди години, като млад асистент, ме изпратиха на специализация в Съветския съюз за три месеца. Москва през зимата е доста сива и мрачна, а и когато си сам в големия град, дните, особено вечерите минават бавно и скучно. Извън заниманията с института, времето ми минаваше в четене на книги, гледане на телевизия, както и в обиколки на улиците на големия град. Дори по едно време направих карта на клозетите в Москва, тъй като няколко пъти изпадах в критични положения."
 

Съдържание

И пак за българските работи - предговор от Цанко Серафимов
Съновидение
За четирима
За двойствеността на българския език
За произхода на древните българи
Откритието на проф. М
Какви сме ние българите?
За русофилите и русофобите
Соопштение на Македонската новинарска агенция
Ивановден
Никулден
Димитровден
За човешката суета и съдбата на България и българите
Какво пише в именника на българските владетели и в епоса Джагфар Тарихи
Още един път за турското робство
Българи или антибългари
Докога ще мълчим
Извънредно соопштение на македонската новинарска агенция
Директорът ще дойде скоро

За македонцките работи
Кажи, бре момче, що сакаш?
На Ножот
Българи-ренегати, българомразци
За македонцките работи
Приложение
Библиография