В дългата си битност на университетски преподавател съм се срещал с какви ли не случаи:-едни смешни,други трагични,трагикомични и какви ли не още,но един се е запечатал в съзнанието ми като пример за уродливостта на сегашната ни образователна система.По едно време в коридорите на катедрата се появи една странна личност,студент- задочник на име Мишо.Природата го беше очукала отвсякъде.Носеше очила-лупи,12-13 диоптъра,чуваше лошо,говореше трудно,почти неразбираемо,ходеше неуверено,на една страна,като често се спираше и оглеждаше уплашено.Не ми стана ясно как го бяха приели за студент,но това беше факт.Имах щастието да не му преподавам,но колегите казваха,че бил много примерен,винаги сядал на първия ред,вадел тетрадка и химикал и записвал старателно всичко,което възприемал със сетивата си.Първата ми среща с Мишо стана съвсем случайно.Седях в кабинета си,когато някой почука на вратата.Казах да,вратата се отвори и се показа очилатата му физиономия.

-Какво  искаш?,попитах.

-Мъ,мъ,мъ….,прозвуча в отговор.

-Няма го,отговорих.

-Мъ,мъ,мъ…,продължи Мишо.

-Виж в съседния кабинет….

Очилата се скриха зад затворената врата.Тъкмо си отдъхнах с облекчение, вратата отново се отвори.

-Мъ,мъ,мъ….

-Ела утре,сигурно ще го намериш.

-Мъ,мъ,мъ…

И очилата отново изчезнаха зад вратата.

Измина време.Не зная как,но Мишо си вземаше изпитите и преминаваше от курс в курс.Нямах представа как става това,но си го обяснявах с факта,че колегите изпитват съжаление към него,а и поради намаляващия брой на желаещите да станат студенти,всяка бройка беше ценена,независимо от възможностите и да покрива изискванията на съответната специалност.

И така дойде момента,когато Мишо трябваше да защитава бакалавърската си степен.Отказах да ме включат в комисията за защитата,защото не можех да понеса страданието от срещата с мърморещия и опитващ се да каже нещо смислено,Мишо.По-късно ми казаха,че въпреки че не разбрала нищо от изложението му,комисията присъдила на дипломанта образователната степен бакалавър.Спорове имало само около това,каква да бъде оценката.Накрая се разбрали,че тя трябва да бъде много добра,за да може Мишо да запише в по-горната степен-магистър и така да продължи обучението си по специалността.

Изминаха две години от тогава.Дойде времето Мишо да защитава втората образователна степен,магистър.Този път нямаше как да откажа и бях включен в комисията за защита.След като с мъка изслушахме няколкоминутното мънкащо изложение  на дипломанта,от което не разбрахме нищо,без да му задаваме някакви въпроси преминахме към обсъждане на защитата.Повечето от колегите изказаха мнение,че тя  била успешна.Единственият против бях аз,но останах в малцинство.Относно оценката на разработката се предлагаше тя да бъде висока.Аз се ужасих.

-Колеги,ако поставим висока оценка, това ще дава основание на хората ,с които Мишо ще работи в бъдеще да ни смятат за ненормални и некомпетентни,ако не и  нещо по-лошо!Предлагам щом оценявате защитата за успешна,това да е с най-ниската възможна оценка,среден три.Така хората ще разберат,че сме присъдили диплома не за знания,а от състрадание към Мишо.

Възникна спор,но в крайна сметка моето мнение беше  възприето.Така нашият Мишо стана инженер-магистър.

Измина  една година.В катедрата обявихме конкурс за научно-образователната степен доктор.Обикновено на изпита се явяваха двама-трима кандидати, хора,чиито знания и опит съответстваха на изискванията за аспирантура.Този път кандидатът беше само един и се оказа,за наша голяма изненада,че  това е Мишо!?Нямаше как,зададохме му въпросите за изпита и го оставихме да пише,макар че знаехме предварително какво е способен да сътвори.След като определеното за изпита време изтече, прегледахме написаното.Както и очаквахме нямаше нищо смислено.

-Мишо,казах му аз.Не стига моето момче,съжаляваме.

В отговор последва:

-Мъ,мъ,мъ…Кога е поправката?!

Така Мишо не можа да се запише за доктор,въпреки че имаше голямо желание.

Изминаха няколко години.Един ден в катедрата дойде да ни види един колега,който се беше пенсионирал наскоро.

-„Да ви кажа,голям майтап,рече той.-Отивам вчера в Социалната служба да си взема един документ. Като ме видя,служителката ме помоли да изчакам малко,защото директора го нямало,а той трябвало да подпише документа.Щял да дойде съвсем скоро.Нямаше как,седнах на пейката и зачаках.След около половин час,когато вече бях загубил надежда,че ще свърша работа,служителката ме бутна леко по рамото и ми показа идващата по коридора фигура.

-Господине,това е директора.

Вече по отблизо разпознах характерната походка и очилата.Беше нашият Мишо!? „

Послеслов.Навремето,когато бях студент, покойният академик Ангел

Балевски,дългогодишен председател на БАН,който ни водеше една от дисциплините ,казваше на иначе съвсем нормални момчета, явяващи се на изпит при него:-Колега,за какъв изпит си дошъл,та ти нямаш вид на инженер!!!Какво ли би казал той сега,ако беше жив, за случая Мишо!?