Отправям бавно натежал поглед към хората...Гледката е размазана, разлята, граници няма, и материя няма...цветни чувства, на ярост и тъга, се сливат в едно огромно петно, което може би се нарича душа или човешка същност. И хората изчезват – няма лица, нито тела – нищо плътско, само цветове – неясни...
Заболяват ме очите...усещам две сълзи по бузите си, топли и сигурни в пътя си – от сърцето, през стъклените сфери, сложени за очи, по страните ми , до...до къде? Може би до устните, или пък падат някъде в празното пространство. Не, не..! До устните ! Отварят се бавно и поглъщат двете предателчета на човешкото сърце...И сълзи няма сега, погледът се избистря, но веднъж видени като едно петно, хората не могат да възвърнат нормалната си форма за мен. Сега всичко е едно цяло. Живот, смърт, надежда и вяра...нищо подобно! Само то, петното...
Къде съм? Протягам ръка, но няма реалност, всичко е като във фантастичен филм. Пръстът ми потъва в нищото, гледката не може да бъде докосната, тя като че е п ...