Отправям бавно натежал поглед към хората...Гледката е размазана, разлята, граници няма, и материя няма...цветни чувства, на ярост и тъга, се сливат в едно огромно петно, което може би се нарича душа или човешка същност. И хората изчезват – няма лица, нито тела – нищо плътско, само цветове – неясни...

Заболяват ме очите...усещам две сълзи по бузите си, топли и сигурни в пътя си – от сърцето, през стъклените сфери, сложени за очи, по страните ми , до...до къде? Може би до устните, или пък падат някъде в празното пространство. Не, не..! До устните ! Отварят се бавно и поглъщат двете предателчета на човешкото сърце...И сълзи няма сега, погледът се избистря, но веднъж видени като едно петно, хората не могат да възвърнат нормалната си форма за мен. Сега всичко е едно цяло. Живот, смърт, надежда и вяра...нищо подобно! Само то, петното...

Къде съм? Протягам ръка, но няма реалност, всичко е като във фантастичен филм. Пръстът ми потъва в нищото, гледката не може да бъде докосната, тя като че е покрита с плащ, прозрачен, гъвкав, трепкващ при всяко докосване. А може би е забавно, а? Петно – душа, която е затворена в нереално тяло, управлявано от съзнание, което трепва и несъзнателно се променя при всеки допир с друго съзнание...Какво толкова пазим ? Едно петно ?! О, филмът явно не е фантастичен, а е чиста комедия. Абсурд, недообмислен екшън дори, в който винаги всеки умира, няма добър, нито лош...

Хората са сами, илюзия е всичко друго, то е просто фалшиво докосване. Но позволяваме този допир да проникне дълбоко...Някой се опитва да докосне нещо много дълбоко, както аз протегнах ръка преди малко към петното. Само че към човешката същност протягат пръсти потенциални убийци. Сега май навлизаме в трилъра в човешкия живот...:

Убиецът е неизвестен. Смъртта – болезнена, опустошителна и грозна. Щом като човек е винаги сам, той е сам господар на себе си. Животът му е в собствените му ръце. Но изведнъж осъзнатата самота и чувството , че нищо нямаш , могат да те накарат да хвърлиш това, което държиш , да се откажеш от него. Може би много по-здраво бихме държали живота си, ако знаехме, че всичко е илюзия, че самотата е единствената, неизбежната реалност. Тя е проклятие... И все пак кой ни убива и ни кара да осъзнаем самотата си? Убиват ни собствените ни чувства, но главният въпрос останал без отговор дори и след финалните субтитри ( може би на надгробния ни камък..) е : Защо имаме съзнание, с което да разберем чувствата си? Така един вид сами извикваме смъртта. Чувството е лукавост, хитрост, разбита химера дори. То е вътре в нас. Неосъзнато, то те кара да се чувстваш недостоен да живееш, прави душата ти черна, без никакъв нюанс. Осъзнато, то дава цвят на всяка мисъл, дава й криле и дързост, необходима за себепознанието. Първото убийство на чувството е тихият ми триумф над разума, чрез който е било осъзнато...Не е ли това най-тежкият грях...отцеубийство...

Но колко сладко е опиянението, или колко болезнено е съществуването под управлението на Чувство. Упоена от новото, от аромата на истинския смисъл , душата израства, обособява се, става властна...Станала владетел на живота ни, душата, възвисена (или измъчена) от някакво усещане, от емоция...болка или щастие, няма значение, бавно се освобождава от оковите на плътта, вкусва свободата. А все си мисля, че хората са неспособни да са свободни, те предпочитат да имат власт, но отговорността накъде да я наосчат и упражнят ги плаши, адски много. Душата се освобождава, човек осмисля дните си като нещо повече от инстинктивно самосъхранение, но се чувства празен. Изтощение, сега съзнанието отчита едно единствено, натрапчиво чувство и то е тъга. Блаженно незнание – просветление, гибелно и (болезнено) приятно – празнота ... Това е веригата. Осъзнаваме човешкото в себе си, чувствайки. В апогея на щастието (че сме хора), измамно и ефимерно, чувствата умират, обезсилени и безжизнени, дарили цялата си сила на душата, освободили я от тягосният плен на вродени предразсъдъци , направили я шедьовър на изкуството, единствен и неповторим, а не просто скучно, едноцветно петно. После? Празнота...Самота...Забрава ( в най-добрия случай) , само тя спасява нараненото съзнание и умиращата сетивност. Самотата е обстоятелство, необходимо за оцеляването, за самосъхранението на индивида. Помага да се абстрахираш от чуждите докосвания и да забравиш... Не е ли самотата изначална милост? Защо ни е страх от Нея тогава... Може би това е последното чувство, страхът, преди истинския край и неговата жертва сме самите ние...Може би това са двете сълзи, размили яснотата и празнотата на човешката същност.