Капки от душата
Първата... онази, която беше жадувана дълго... толкова дълго, че тази жажда се превърна в част от нея. Жажда, която и до този момент е неутолена. И която няма да бъде утолена... освен ако има друг свят и там се случи чудо. Да, може би само там, в чудния свят на ангелите, където всичко е възможно, тя ще получи тази първа неполучена целувка от любимия. Ако го и... трябва да го има... защото тя е там и я очаква. Първата целувка. От онова момче, което тя толкова дълго носеше в сърцето си, че то стана част от него... и когато тя разбра, че от мечтата ѝ няма да излезе нищо, заедно с момчето си отиде и парченце от сърцето... първото парченце..
Младата жена наведе глава , взе чашата с поредното за деня кафе и преди да отпие, в него капна една капка болка. Болка, родена от ясното съзнание, че мечтите са красиви, но рядко се превръщат в красива реалност. Защото реалността почти никога не е красива. Тя е разнообразна, динамична, променяща се. Променяща хората. Но красотата е присъща на съзнанието, не на нея. Кафето ѝ загорча.
Втора капка – болката в сърцето, болящо от несподелената първа обич, от неполучената тъй желана целувка. Защото....ами защото тя не смееше да я признае пред никого, освен пред себе си. Дори и това беше трудно – та тя беше съвсем малко момиченце, когато един ден я прониза мисълта – обичам го. Още тогава се запита нормално ли е, та аз съм на 8...
Не точно с тези думи, но смисълът беше същият... думите дойдоха много по–късно. Когато девойката не можеше да задържа у себе си все по–разрастващата се буря. И неочаквано и за самата себе си, разказа всичко на новата съученичка, която почти не познаваше. След един куп уговорки, че няма да казва на никого. И също толкова обещания, че няма... неспазени обещания... трета капка.
Четвъртата беше най-голяма и най-горчива. В нея се криеха думите не искам, които всъщност означаваха... не я обичам... мислеше, че тази болка отдавна е пресъхнала, но се оказа че е останала една... събрала в себе си утайката от горчилката. Кафето загорча страшно.
Другата капка... тя беше тъжна, но някак светло тъжна... в нея се прокрадваше сякаш плах слънчев лъч... на надежда, породена от мисълта мога да обичам и друг. И от пътя изминат от сърцето ѝ в търсене и намиране... и отхвърляне. Път, в който си отидоха много парченца. Докато не разбра... трябва да обичам някого, който няма да ме отхвърли. Кой ли е той? Дали не е Серьожа от толкова препрочитания роман? Или пък руското момче, с което си пишеше и познаваше само от изпратената снимка? Или пък... в съзнанието ѝ се заблъскаха имена, лица... някои полузабравени... капка.
Я, тази е съвсем бистра и не горчи толкова. Защо ли? Сигурно защото в нея се криеха думите просто обичай. Така трябва да е. Жената вдигна глава, мокра плаха усмивка се опита да се появи между устните ѝ... успя. Взе преливащата чаша и я изля в мивката, вече не ставаше за пиене. И сложи отново кафеварката. Докато чакаше кафето да стане, усмивката изсъхна, стана по–светла... и около жената като че ли стана по–светло. А в сърцето ѝ тихичко започна да звучи мелодията на една любима някога песничка...
© Цветана Стефанова Все права защищены