Цветомир Цанев
10 януари
10-ти януари е. Ден като ден. Топло за сезона. Прибирам се днес от работа и както си му е реда първоначално обикалям стаите, за да видя кой си е в къщи от родителите, да хапна нещо дребно преди дори да се съблека и въобще, както се казва – да се аклиматизирам преди сериозното навлизане в домашния уют.
Готви майка ми, баща ми яде, върти се по телевизора безименен сериал с безименни герои. Забивам аз един бонбон от малката стъклена купа в хола където се появяват от време на време такива работи и бодро влизам в стаята на баба ми. Разбира се, не чукам. Тя, разбира се, ми прави забележка за това. Никога не чукам на нейната врата. Не защото не се сещам или защото съм твърде невъзпитан, по-скоро го смятам за нещо като игра между нас. Тя все ми казва, че може да се преоблича или нещо такова, но всъщност си има райбер на вратата и ако не иска да бъде безпокоена много лесно може да го пусне, така че ме гълчи повече заради принципа. А на мен ми харесва така отдалеч да й с ...