Понякога ми е наистина трудно да изразявам чувствата си с обикновени думи. Това, което изпитвам вътрешно е толкова силно и не смятам, че съществува дума на този свят, която да разкрие нещата такива, каквито наистина са и ги усещам. Често мечтая за един по-добър свят и ми се иска да вярвам, че той ще дойде в някой момент, ала, уви, дните продължават да отминават, а моята надежда с всеки миг се изпарява. Не мога да разбера този ужасен свят и най-вече собствения ми живот. Всичко ми се струва адски объркано. Винаги съм мечтала за щастие, никога не съм била прекалено самоуверена, въпреки че на пръв поглед изглеждам вярваща в себе си, готова да предприема всяка крачка. Всъщност в повечето случаи ние, хората, си мислим, че когато нещата изглеждат по определен начин, те са такива, а в действителност това въобще не е така. Може би просто не сме се научили да виждаме онези по-закътани нещица в душата на някого, свикнали сме да откриваме само очевидното, а другото си остава просто обикновена загадка. Може да я открием някой ден, а може и никога да не се докоснем до нея. Всичко е въпрос на време, търпение, надежда и още нещо...

        Що се отнася до мен и моята същност и аз не мога с точност да се определя като човек. Знам обаче със сигурност, че съм ужасно променлива и настроението ми повлиява почти във всички случаи. То ме е хванало в своята клопка и сякаш не ме пуска. Осъзнавам, че не е хубаво да е така, но какво мога да направя, чувствам се безсилна да променя някои неща, а дали те не са ми генетично заложени? Може би трябва да приема, че съм такава и да се примиря, но така силно искам да се усъвършенствам, да достигна до мир и хармония. Чувствам, че не мога цял живот да продължавам да се измъчвам за глупости, искам да се превърна в спокоен човек, да отпия дори и глътчица от онова нещо - хармонията. Дали ще успея, мога само да гадая, защото засега така или иначе не усещам някаква промяна. Сякаш всичко си е същото, животът ми не се е променил, а мечтая за разнообразие. Искам всеки ден да е различен от другия, да се срещам с различни и много хора, да анализирам тяхната същност, да ги преоткривам с техните положителни и отрицателни качества. Освен това искам да имам възможността във всеки миг да се докосвам до красотата на природата, често, когато се намирам сред природата, усещам вид вдъхновение, светът ми става по-добър и аз самата се чувствам нова, по-силна и истинска. В моят свят обаче сякаш аз самата си причинявам болка, искам сама да страдам, отдалечавам се от всичко онова, което усещам, че ми е на сърцето и не разбирам защо изобщо го правя. Всеки ден си задавам въпроси и почти толкова често не успявам да открия отговорите им, а така ми се иска... Искам да открия всичко,д а не се измъчвам повече, да разбера какво да сторя и как да го сторя, че да се чувствам наистина добре, защото в крайна сметка всички или поне повечето от хората казват, че веднъж се живее. Щом е така, аз искам за този кратко-дълъг период от време да се почувствам щастлива, искам го повече от всичко и ще се опитам да послушам сърцето си, може би то ще ми каже какво да правя от тук насетне... Може би - да, а може би - не... Всичко е въпрос на време... Но дали имам още сили да почакам?