Винаги съм се запитвала, дали можеш да обичаш повече от веднъж, но не тази привързана любов, тя дори не е такава, не онази благодарствена или необходима любов, или тази, която е причина да обожаваме децата си, или един куп други емоции, които ни доближават до някой друг.

Идеята ми е за онази любов, която те оставя на сал в средата на океана, която те прави малък и незначителен, която те прави гигант, и в същото време те смирява с такава сила, че ти се доплаква от интензитета на емоцията.

 Всички живеем по график, работим, опитваме се да осигуряваме семейството си, живеем ден за ден, дори да имаме други представи, но винаги в един момент настъпва разрив и тогава се включва цялата рода, и приятели, телевизионни психолози и най-вече Мадлен някоя си, от някой си канал, да не забравяме и биг брадър с примера за една добра визия за българското семейство, ей това може да убие и най-ревностния поддръжник на семейните ценности.

Тази невероятна химия, наречена любов, се случва, факт е, на най-непредсказуеми места, дори не е необходимо да изричаш нещо, тя просто протича за части от минутата, осъзнаваш, че човекът срещу теб носи заряд на емоция и желание да разбереш какво се случва след това, но имаш пръстен на безимения пръст, който разваля работата.

Грешка ли е, човешко ли е да прекрачиш прага, за да запазиш равновесието в семейството.