Не се замисляй върху това, което ще прочетеш! Не е ново откритие, нито добре подредена мисъл... просто едно голямо лутане. Навън и навътре. Бягство и догонване. Мълчание и болезнен вик. До самозабрава. Никога не се замисляй за това, което излиза през устните ми, когато съм с теб... сама с теб. Просто го приеми. Защото то не е обмислено, премерено, начертано, изрисувано или преплетено с някакво добре организирано, изядено отвътре чувство. И никога не търси в думите ми празнотата, която си свикнал да виждаш във всички...

Често си мисля за това мое „никога". И, знаеш ли, стигнах до извода, че може би то за теб е било „някога" или пък, не дай си Боже, „винаги"

А от това исках да те предпазя! Затова и вярвам в Нея! Сещаш се - „Миг като вечност"...

Повечето се страхуваме точно от думите. А като погледнеш реално на нещата, мишок, разбираш, че точно думите са най-прости и най-лесни. Онова, другото, мъничкото, там, отляво, е най-важното и най-трудното.

И незнайно защо най-изобилното...

И незнайно защо най-скритото...

И незнайно защо най-разрушимото...

И незнайно защо най-силното...

От какво зависи?

Кой перверзен демон или разгневен Бог нарежда нещата и крие парченцата от пъзела? А ние, децата на по 20, 30, 40 години упорито продължаваме да дебнем за нови играчки... вътре в душите си. И когато не ги открием - измисляме нови. Коя от коя по-ужасни, но леснодостъпни. И им вярваме... Да... Вярваме им. На играчките. А тази, истинската, невидимата, недокосната, нечутата, но за миг почувствана... нея я няма.

Има я!

Поради най-простата причина.

Поради най-значимия факт.

Поради най-голямата нужда.

Поради най-нелепото оправдание.

Поради най-удивителната емоция.

Аз съм тук.

Жива съм.

Дишам.

И вярвам.

И те чакам... Да... Аз.

Точно аз!

Да, чакам те!

И ще те дочакам.

Щом аз съм тук и ти трябва да си някъде.

Не са ми нужни доказателства, хипотези, пресмятания наум или лъжливи видения. Просто не ми трябват.

Ти си там - усещам, че си там...

И ми е хубаво! Днес! Точно тази нощ! Въпреки извратената самота, пак ми е хубаво! Без причина. Просто така. Дали, защото цял ден мислих за теб? Дали, защото цял ден се усмихвам - без причина - просто така. Влюбено ми е! И ми е хубаво! И радостно! И истинско!

Затварям очи  и те рисувам. Прекрасен. Почти реален. Далече и толкова близък.

„Обичам те"...

Не, не си помисляй, че ще го кажа. Аз съм обърната изцяло. Отвътре - навън. Без подплата. И така действам. Отвътре - вътре - вътре - вътре..."А онова навън?"- ще попиташ.

То няма значение.

Няма смисъл.

Няма истина.

Няма.

Няма съм и външното го няма... Просто, защото съм няма... няма за теб.

А вътре всичко крещи. Крещи до полуда. До самозабрава. До откровение. До болка.

Сълзите ли?

Да, те са истински... понякога... винаги...

Моите сълзи. Защото ти не плачеш... Ти си силен. А как ти се иска и ти да изплачеш себе си! До себеотричане!

Думи, думи, думи...