Всичко в теб се спарва, а жегата и болката разяждат мозъка ти и го превръщат в бледа сивобяла каша. И ти немееш. Просто нищо не можеш да кажеш. И халюцинираш, и доизмисляш, за да се тормозиш все повече и повече, за да го набиваш в главата си и то да продължава да се блъска в мозъчната ти кора, да покачва температурата на тялото ти и да те кара да се въртиш в смъртнобелите болнични туберкулозни чаршафи. И ти си го втълпяваш. Втълпяваш си го. Да. Определено няма какво да правиш там. Тази реалност не е за теб. Върни се назад. Регресирай. Нали винаги си го желал. Копнял си го. И именно защото си го желал тази музика се въртеше редовно из мислите ти и е задвижвала „ролките" на мрачния ти „Уинамп". Новият свят не е за теб. Прекалено си фрагментарен за него. Дори си елементарен. Къде изобщо си мислиш, че се вреш? Ти нямаш място там. Трябва да регресираш. Но не можеш. Ти си вече безвъзвратно изчезнал и всяка стъпка ти е чужда. Всяко движение, независимо дали назад или напред, ти е чуждо. Твоето движение е застоят. Спомняш ли си го ясно? Онзи ден в автобуса. Ти я видя. И се възхищаваше на младата й кожа. А твоята бе толкова стара. Стара и набръчкана. Невъзможна. Защото ти съхнеш. Нямаш достъп до вода. А всяка нейна фибра бе перфектно хидратирана. А ти смърдиш на застояло. И можеш само да копнееш отново да си млад. О, как й се възхищаваше. Де да можеше и ти да бъдеш така красив. Ти цял живот се протяга... И имаше нужда от по-малко момиче. Защото старостта и застоят ти искаха да докоснат виталността. Ти искаше да пиеш от нея, за да се почувстваш жив. Искаше да предадеш някому бурните чувства, които затваряше в себе си. Искаше да глътнеш енергия, тъй като всички жизнени сили бяха замрели в теб. Дори кръвта ти бе почти спряла да се движи. А подсъзнанието чувстваше, че умираш. Да. Ти умираш. Ти умираш, недокоснал се до живителните сокове на шестнайсетгодишната. Ти умираш, а когато накрая пукнеш онази дясна ръка, която си протягал толкова дълго, ще падне, защото жилите й ще са се разхлабили от опъване. Ти не го докосна дори с върха на пръстите си. Те стояха неумолимо във въздуха. И затова ти умираш още отсега. Не се самозаблуждавай. Ти си асоциално същество. Не можеш да разбереш мотивите и постъпките на хората около теб, нито те могат да разберат защо не правиш нищо от това, което те правят. Ти правиш неща, които много хора правят. Които многото хора от твоето халюциногенно имагинерно общество правят. И си мислиш, че си социализиран, защото бидейки изолиран от обществото, си си създал свое, заблуждавайки се, че то е истинско и че като следваш неговите норми, ти следваш нормите на истинския социум... Къде изчезна онова, което те крепеше преди осем години? И най-важното, какво беше то? Какво беше онова, което ти даваше жизненост? Ти не си задаваше този въпрос тогава. Дори не осъзнаваше, че го има. Какво беше то? Какво беше то?

София, 01.04.2007 год.

1:53 AM