Беше време за сбогуване.
Мразеше сбогуванията, но бе приела, че са част от живота й. Запознаваше се с хора, които после изчезваха от живота. Беше писано да изживее живота си така, както би искала, а не както някой й е повелил. Всички усмивки, мъки, сълзи, радости, неволи и щастия бяха само за нея. Тя беше всяка добра и лоша мисъл, радост и тъга, усмивка и сълза. Тя беше произведението на собствения си живот.
Отдавна бе разбрала, че времето не може да се върне и никой момент, бил той радост и щастие или мъка и нещастие, един път минал през живота й вече е „минало”. Толкова бе свикнала към това свое „минало”, че реалността на някогашното му съществуване я преследваше до последния й дъх. Мисълта беше по-силна от сърцето. Завладя емоциите и я покри със самота. Страда толкова дълго, че косите й се покриха с черна тъга, очите с океани от сълзи, а мракът стана част от сърцето.
Толкова дълго време не бе плакала, стискаше сълзите си, за онзи момент, когато отново щеше да обикне себе си. Когато ...