Безвремието на любовта

Капките дъжд падат към жадната земя в сноп от хиляди слънчеви лъчи. Нежната
музика, която извличат от сухата пръст се превръща в благоухание на разцъфнало
цвете. Тревата измита от гальовните ръце на падащата вода шумоли в приспивна
песен, разпръскваща мириса си в полето. Спокойна красота, докосваща с пръстите
си от вятър всяка част от небето и земята, оставя вкуса на устните си във
вечността на момента. После обвива в хладна, но чувствена прегръдка будещия се
ден, за да се стопи в приближаващата нощ. А аз вървя през поле от сняг и усещам
мекия допир на топлата трева. Вдигам очи в сумрака към небето, за да видя как
Слънцето прегръща Луната, завинаги събрали се в тишината на Космоса. Студената
им пареща милувка докосва хилядите овощни дръвчета, които разцъфнали дават вече
своя плод. Откъсвам един розов цвят и отхапвам от зелената ябълка в него, която
оставя по устните ми вкуса на презрелия плод. Усещам и вкуса на сладките ти
целувки, осолени от моите сълзи, които така и не изплаках. Поточето шумоли в
своето спокойствие, изтръгвайки ме от мислите, които не смея да помислия, а в
него лудите рибки още не снесли своя хайвер, вече плуват до придобиващите
очертания сенки на своите дечица. Папратта около него се полюшва при допира на
неизвилия се вятър, за да разпръсне още необразувалия се в сърцевината си мъх. А
аз вървя през безвремието на времето и единственото нещо, което не се променя
пред погледа ми е това, че те обичам...