Благодаря...
Благодаря...
Когато поисках да кажа нещо, думите се разбягаха като уплашено ято. Все едно нечии тромави стъпки изтрещяха в тишината и разкъсаха покоя й. Всъщност, като че ли най-уплашена от всички остана душата ми. Дали ще успее да се изрази по най-точния начин? Дали ще съумее да подреди думите така, че да бъдат разбрани - от тези, които следва да ги разберат? Думите - невидимите малки същества, които оживяват изпод пръстите, носейки в себе си светлината на мислите... Думите, родени и хвърлени в пространството, с надеждата да останат живи, достигнали до някой от вас...
Да, много ми се искаше да кажа нещо... на теб, точно на теб, не се оглеждай! Няма да откриеш друг наоколо. Дълго се чудех как да се изразя, за да ме разбереш, за да почувстваш, че говоря на теб. Защото ти и аз, и много други като нас, си приличаме по това, че търсим нещо повече от дневната доза храна, с която да поддържаме телата си. Вероятно духовете ни са доста подвижни и извън твърдата рамка на обримчващата ни материя, щом дръзват да я надскачат и да се опитват да надникнат какво има отвъд рамката.
Определено исках да ти кажа, че съм благодарна за подкрепата, изразена в коментар или просто чрез мисъл... Ти си, който се опита да стигне до мен, до моя свят, скрит зад думите. Сега разбираш, че говоря на теб, нали? Точно на теб, защото мислите ни летят в една посока, в едно измерение, където можем еднакво да усетим нещата.
Да, исках да ти благодаря по по-различен от стандартите начин. Защо ли? Ами вероятно, защото заслужаваш различност. Защото имаш онези очи и усет, които ще ти подскажат, че написаното се отнася за теб. И моите благодарности - също. За всичко! И извинението ми, че досега не съм ги изразила. Но се надявам да получа разбиране за закъснението - защото имах идеята, но не успявах да намеря формата, както и смелостта да опитам да надскоча стандартите. Защото думите, уплашени от моята нерешителност, се криеха страхливо зад зидовете на условностите и не смееха да излезнат на светло. Но сега... само да можеш да погледнеш как тичат към белия екран, за да се вместят някъде в текста... И се превръщат в усмивки - малки думи-усмивки - за теб! Светът е достатъчно намръщен и сив, така че винаги има нужда от допълнително усмивки. Приеми ги от мен!
Странно... уплашеното ято от разпилени думи кацна спокойно на рамото ми. И поиска да разкажа, че големият свят е съставен от малките хора с будни души... Че никога не е късно човек да започне отново... Че винаги освен видимото, има и други неща, които са някъде там - зад преградата, но могат да бъдат усетени, доловени и извадени на светло чрез чистата мисъл на твореца. А всеки може да бъде творец, стига да се осмели и да повярва в себе си.
Малките думи палаво затичаха, носейки в надпревара светещи букви, с които задружно изписаха: Б Л А Г О Д А Р Я!
Това е моят отговор за теб... и за всички, които разбирате моите мисли!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Калина Томова Все права защищены
