6 окт. 2004 г., 13:50

Бог 

  Эссе
3089 0 2
5 мин за четене

 

      Седнал човекът край реката и се заслушал в тишината на спокойните й води. Запитал се откъде би могъл да дойде този мир, щом като навсякъде царял хаосът. Човекът също губел вътрешното си равновесие – по цял ден се съобразявал с чужди желания, за да не си създава врагове, все спазвал “обществените норми”, за да бъде примерен гражданин(а пък и да не си създава врагове), постоянно се раздавал без да получава нищо, за да бъде добър човек(ако може и без врагове). Да, страхът му властвал над всяка една минута от “безценния” му живот. Днес обаче всичко се променило. Един кратък миг, една малка грешка и всичко познато изчезнало безвъзвратно. Човекът загубил работата си, “приятелите” му обърнали гръб, а колегите му… те дори не подозирали за съществуването му. Той бил невидимото присъствие, което изпълнявало желанията им. Вината за тази фатална грешка не била изцяло на човека, но примерният гражданин с добро сърце заговорил в него и той си тръгнал с ниско наведена глава. Поне все още не бил изневерил на целта си- да няма врагове. Или поне така си мислел…

      Седнал човекът край реката и се огледал във водите й. Отначало не проумявал какво го смущава – очите му били все така омайващо-сини, прическата - изрядна. Но сега този образ го плашел. Плашел го, защото това бил най-големият му враг. Добре прикрит, този демон го обсебвал цял живот, изпълвайки го със страх и недоверие. Човекът никога не поискал помощ, никога не чул добра дума. Той не посмял да се разкрие пред никой – не споделял това, което го плаши, не споменавал непреодолимата тъга, която го мъчела, откакто се помнел. Досега лъжел себе си, че може да бъде полезен и обичан – да работи, да се раздава на всички в нужда. Сега обаче всичко изчезнало. Сега наистина бил сам, попаднал в безмилостния капан на единствения си враг, на самия себе си.

      Седнал човекът край реката и се зачудил колко ли е дълбока? Дали би могла да го отнесе надалече, отвъд всичко земно? Дали да не се изправи, да направи няколко крачки напред, да намокри единия си крак, после и другия и да продължи напред, докато… не изчезне? Ще унищожи най-после врага си и ще заживее в своя безоблачен рай. И нека всички “приятели” разберат що за човек е бил, и нека почувстват своята вина, и нека той поне веднъж загърби добротата си и ги накаже да живеят с тази мисъл. Това ще бъде неговото отмъщение, неговото духовно пречистване от всички задръжки, спиращи го да живее. Не е ли ирония – за да заживеел, той трябвало първо да умре. Или поне така си мислел в този безоблачен, спокоен ден.

      Седнал човекът край реката и започнал да пише писмо. То щяло да бъде най-необичайното нещо, което е правил досега. В него на бял свят щели да се появят неговите мисли и чувства, заключени до този момент дълбоко в тъмното му съзнание. Човекът си представял как ще изчезне, но този лист щял да бъде намерен и прочетен. След това от уста на уста съдържанието му щяло да бъде предавано. Всички щели най-после да научат тайните му, страховете му и може би щели да му простят несигурността, защото той не искал да има врагове. Но изведнъж буквите  започнали да се замазват, мастилото се разтекло и писмото все по-трудно се разбирало. Стичащите се по лицето му сълзи се опитвали да отмият преживяната и спотаявана болка.

      Седнал човекът край реката и се загледал в нея. Нейните спокойни, бистри, дълбоки води вече не го зовяли. Той наистина се потопил и изчезнал завинаги, но в сълзите си. Те го освободили, за да заживее отново. А писмото? То било завършено, защото той трябвало да отвори очите си за живот с чисто сърце, трябвало да заключи своя демон в белия лист и никога да не му позволи да излезе. Когато свършил с тази задача, хвърлил в реката написаните разочарования и тревоги. Те потънали бързо – толкова тежки били думите му. На дъното греела ослепителна светлина, която възпламенила писмото.

      Седнал човекът край реката и видял слънчев лъч да прониква в сърцето му. Учудил се, защото той излязъл от тихите води, но не се впуснал в размишления. За първи път с цялото си същество той почувствал спокойствието на реката. И за първи път главата му не гледала изплашено надолу, а гордо към небето. Прекрасните му сини очи изпратили огромна благодарност на “онзи там”, за когото досега само бил чел.

      Седнал Господ над реката и се загледал към нея. Заслушал се в отчаяните мисли на един човек и се засмял. Засмял се на земната му глупост – глупостта да вярва, че е сам, че единствено той се чувства така. Та нали Бог създал толкова много като него, научил ги да общуват, за да могат да споделят и да си помагат взаимно. Заедно да търсят и намират, да страдат и да тържествуват.

      Седнал Господ в реката и се загледал в нея. Към него се доближавал страшен лист – един неизживян човешки живот. Ядосал се и в яростта си го изгорил. Изгорил тези адски мъки, за да изпрати мир в душата на този глупав страдалец.

© Пламена Маркова-Колева Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • мисля че мястото му е в раздел разкази
    есето по принцип съдържа размисли върху даден проблем,
    лично мнение, тълкуване, излагане на аргументация
    а тук имаме повече повествование и преплитане на различни мотиви : библейски; житейски и т.н.


    определено е добро произведение
    поздравления и продължавай в същия дух
  • Това с яростта на Господ не е подходящо. Иначе ми хареса.
Предложения
: ??:??