Бягството
Беше тъмно. Нощта отдавна бе застъпила на вахта, а небето все още тихо оплакваше умрелия ден. Облякох си якето – на голо, и излязох. Седнах в колата и завъртях ключа. Ревът на мотора ме посрещна, като гласа на стар приятел. „Готов ли си?”, попитах го наум. Оборотите се изравниха. Готов беше! Подкарах бавно по познатите улици.
Знаете ли, градът е много по-красив през нощта. Светлинките му придават почти „човешки” облик.
Всъщност бягах. Бягах от еднаквото днес и от още по-еднаквото утре. Бързах да се срещна със себе си.
Бягах, а на задната седалка седяха Животът и Смъртта и си подаваха бутилка водка.
Вече бях стигнал до покрайнините. Ръцете и краката ми заработиха по-усърдно. Заслушах се в шума на гумите върху мокрия асфалт. Действаше ми съсредоточаващо. Градът все по-бързо се оттичаше от огледалото.
Карах на Изток. Към изгрева. Пътят ме караше да се чувствам жив.
Последните сгради профучаха отдясно. Това е! Сега вече сме само аз и колата – слети в едно. Е, и двамата ми спътниц ...