Бягство
Бягството
Беше тъмно. Нощта отдавна бе застъпила на вахта, а небето все още тихо оплакваше умрелия ден. Облякох си якето – на голо, и излязох. Седнах в колата и завъртях ключа. Ревът на мотора ме посрещна, като гласа на стар приятел. „Готов ли си?”, попитах го наум. Оборотите се изравниха. Готов беше! Подкарах бавно по познатите улици.
Знаете ли, градът е много по-красив през нощта. Светлинките му придават почти „човешки” облик.
Всъщност бягах. Бягах от еднаквото днес и от още по-еднаквото утре. Бързах да се срещна със себе си.
Бягах, а на задната седалка седяха Животът и Смъртта и си подаваха бутилка водка.
Вече бях стигнал до покрайнините. Ръцете и краката ми заработиха по-усърдно. Заслушах се в шума на гумите върху мокрия асфалт. Действаше ми съсредоточаващо. Градът все по-бързо се оттичаше от огледалото.
Карах на Изток. Към изгрева. Пътят ме караше да се чувствам жив.
Последните сгради профучаха отдясно. Това е! Сега вече сме само аз и колата – слети в едно. Е, и двамата ми спътници отзад.
Газ! Знам, грешно е, но бързах за срещата със себе си, със свободата.
Познатите нокти вече разкъсваха вътрешностите ми.
Поредна извивка на пътя. По средата на завоя натиснах здраво педала. Стрелките подскочиха и се устремиха надясно, изстрелвайки ме в насрещното. Поредният „разцепен” завой. Усещах напрежението в колата. Усещах с всяка фибра на тялото си как механичното й сърце биеше все по-бясно. Как ми говори, как плаче – още малко и с нас е свършено...
Задницата поднесе. Изправих я. Нямаше накъде вече. Кракът ми бе залепнал за пода. Нямаше граници. Летях!
Някъде там на пътя чаках аз – за срещна с мен.
А после ли? После щях да продължа да се търся.
Докато не ми свърши бензина, или докато някой от двамата ми пътници не реши да слезе...
© Филип Филипов All rights reserved.
