******

Необходимо  ли е човек да бъде раним, когато сам е захвърлил бронята за самоотбрана...?!

Тя и той се срещнаха като два лутащи се атома, сблъскали се случайно в молекулата на живота...

Всеки имаше своята истина!

Говореха много, но за неща, които не водеха  към развитие... Напротив - един упорит застой!

Уж вървяха в една посока, а пътищата им всеки ден се разделяха.

Тя мислеше, че жестовете задържително трябва да бъдат забелязани... Той беше първичен и имаше свой свят...

Да им помогне дойде и раздялата...?!

Тя реши да компенсира пропуснатото, да надвие болката с частица материално... Възможно ли е да се докажеш по този начин...?

Всеки объркан, започна да се лута в хаоса на молекулата - живот. Период, в който той и тя трябваше да намерят вярната посока. Посока "загубили", тласкани от собствения си субективизъм.

Той продължи да живее в своя свят, без човешки ценности и добродетели, робуващ на инстинктивни първични навици...

Тя получи своята "свобода", която трябваше да оцени с разума си...

Момент, когато човек трябва сам да отговаря на въпроса: "Трябва ли да се повтарят грешки...?"

Не може ли да виждаш грешките, а не да търсиш причините?

Може ли да искаш да вървиш напред само с фразата "искам"...?

Не е ли необходимо да осъзнаеш, че не е важно да искаш, а пълноценно да използваш това, което имаш...?

Затова човек трябва сам да направи самооценка на качествата, които притежава!

Да не робува на емоциите - един кратък период в повечето случаи с непредсказуем, но деградивен край!

Всеки би трябвало да прави това, което да удовлетвори вътрешните потребности и тогава преградата на отчаянието пада сама!

Тя просто е безсилна пред волята и здравия разум!

Тогава всяка една "Тя" и всеки един "Той" ще бъдат потребни на себе си и ще радват хората, които ги обичат.

Ще бъдат щастливи по своему, защото за съжаление формула и определение за "щастие" не съществуват...!