Сменяме много имена в търсенето на едно. Чисто и просто – щастие.

Някъде там търсим нещо изгубено. Винаги ще го търсим, защото все няма да знаем какво е то. Залез и изгрев ще се сменят. Ще е още един ден повече или още един ден по-малко. Слънцето ще си отива, а с него и очакванията ни. Въпреки това ще знаем, че идва нов ден, с нова надежда.

            Нужна ни е сигурност. Нужно ни е да не сме сигурни. Нужно ни е да гледаме напред и да виждаме смисъл в това. Всеки от нас ще търси своя различен смисъл в едно и също нещо. Всеки от нас ще върви по своя път и ще криволичи от време на време, за да може да предизвика себе си. Всеки от нас ще научава от различни места едни и същи истини. Всеки от нас ще се гмурка в дълбините на известното рано или късно. Ако обаче още не се е научил как се плува или ако няма подходящите приспособления да изплува, то той ще се удави.

            Всеки от нас ще се чуди какъв е неговият път с най-малко съпротивление. Колко ли пъти обаче, след като го открие, ще го удря ток? Една малка токотерапия да си спомни, че дори и с най-малко съпротивление пътят все още не е гладко предначертан.  Ще започнем да се взираме  в спомените си и май така сме се устроили, че да виждаме само хубавите. Другите ни изнася да ги позабравяме. Е, оставаме си и някои пътечки към по-значимите лоши, защото трябва и да не забравяме повратните ни моменти.

Всеки от нас е бил сам. Сам в съня си, сам в самотата си, сам в грешките си, сам в успехите си, сам в мислите си, сам в идеите си, сам в погледа си. Всеки е сам по себе си. А какво е научил всеки от нас от това? Научил ли се е какво наистина има значение и как това значение ще има значение. Научил ли се е да вижда нещата и от двете им страни. Че примерно успехът ни се дължи на грешката на някой друг, че не го е направил преди нас? Или че грешките не са само за да правят живота ни Ад, а и за да ни покажат, къде и другите могат да се подхлъзнат и при необходимост ние да вземем преимущество от това.

Виждаме себе си в безмерно много светлини. Някои от тях харесваме, други ненавиждаме, а за трети дори не подозираме. Отдръпваме се от различни неща по различни причини. Търсим, не за да намерим. Гледаме, не за да видим. Слушаме, не за да чуем. Пишем, не за да го прочетем. Питаме, не за да разберем... Правим го, за да облекчим съвестта си.

            Има моето щастие, неговото щастие, нейното щастие, нашето щастие, тяхното щастие. Някъде между тези всички е твоето. За да го разбереш, ще трябва да си бил доста нещастен. Е, не задължително, разбира се, но от това, което съм видял – хората обикновено разбират докъде стигат границите им, когато страдат. Страдат да мислят болезнено креативно, страдат да откриват непонятни за тях неща, страдат с идеята, че това е трънливият път на евентуалното щастие.

            Всеки от нас търси подходящото начало за финала. Последната първа целувка или последният първи път, в който сърцето ти слиза в петите. И ако съдбата му се усмихне, защо не?!