В последните години често чувам коментари от приятели – „Много си крайна“ или „Не съди толкова строго“ или „Не всичко е черно или бяло“. В последните години съм влизала с спор с може би толкова на брой хора, колкото познавам. И в последните години съм продължила да поддържам връзка с толкова хора, с колкото намирам смисъл да общувам. Преди 18-ия ми рожден ден винаги съм била тиха, винаги съгласна, никога конфликтна и никога критична, с две думи – човек в сянка. Но тогава никога не съм чувала коментари от рода на: „Много си тиха“, „Съгласна ли си?“, „Как се чувстваш“. И това ме накара да се замисля как мога да заявя себе си, да имам глас и да вземам участие във важни избори.

След това до 23-тата ми година съм се лутала между ролите на конформист, аутсайдер, социопат, агресор и други, но нито една не ми е донесла мир или себеосъзнаване. Всички са били опит за бягство от реалността или опит за справяне с реалността. Един ден попаднах на книгата „Четирите споразумения“ и смея да твърдя, че в нея открих най-големите мъдрости, казани по най-простичкия начин. И до днес я препрочитам и препоръчвам на хора, които търсят себе си и си задават въпроси, които не винаги са приятни, не винаги отговорът е този, който ни се иска, но винаги са начало на промяна и освобождаване от предразсъдъци, комплекси и трудности в общуването.

Четирите споразумания са:

1) Бъдете безгрешни в думите си. Kазвайте само каквото мислите. Избягвайте да използвате думите, за да говорите срещу себе си или срещу другите.

2) Не приемайте нищо лично. Другите не правят нищо заради вас. Това, което казват другите, е проекция на тяхната собствена реалност, на техния собствен "сън".

3) Не правете допускания. Не правете допускания за това какво мислят, какво знаят или какво ще направят другите. Комуникирайте с другите възможно най-ясно, за да избегнете недоразуменията.

4) Винаги правете най-доброто, на което сте способни. Да правите най-доброто означава да действате. Така ще избегнете самообвинението и съжалението за пропуските.

Колко лесно е на теория и колко трудно на практика! Номер 2 и номер 3 са за мен най-големите предизвикателства. Защото хората сме раними същества, и също така сме склонни да драматизираме събитията и да забравяме, че човекът отсреща може да е имал важна причина да каже или да стори нещо, което ни е наранило. Но, както казват, прошката е качество на силните, а силни са малцина.

В първия момент, когато чух израза „Човек е ковач на собствената си съдба“, щях да отговоря категорично „Да, на 100 %“. И това щеше да бъде един от малкото случаи, в които наистина да съм „много крайна“. Самият факт, че обсъждаме понятието „съдба“ в контекста на въпроса дали тя, съдбата, напълно подлежи на контрол, изключва вариантът това да е възможно. Нека поговорим за това какво означава „съдба“. В тълковния речник първото /т.е. най-употребяваното/ значение на тази дума е „според митологични представи — висша сила, която предопределя всичко в жизнения път на човека“. На английски – „fortune“ – понятието е с оттенък на „късмет“, тъй като произлиза от името на римската богиня на щастието и късмета. И понеже, след почти седмица на размишления дали наистина „човек е ковач на собствената си съдба“, все още нямам отговор на този въпрос, а аз винаги искам да има отговор, ще подходя към тази главоблъсканица по математически път и ще разгледам двете възможни хипотези, произлизащи от това твърдение.

1.         Човек е ковач на собствената си съдба. В този сценарий би трябвало да можем да правим избори и да ги осъществяваме без никакви външни фактори да повлияват негативно на това. А всички знаем, че когато имаш желание и цел, винаги се намира нещо или някой, който да ти попречи, независимо с каква аргументация. Докато сме деца, това са нашите родители и близки. Като младежи към кръга се присъединяват и учители, връстници и общество, а като възрастни броят на противниците пак започва да намалява, докато в един момент не се окажем, дай боже, столетници с много тесен кръг от познати и роднини. Но това, към което искам да насоча вниманието е, че никога не сме сами (освен ако не живеем в пещера или на самотен остров). Какво срещаме по пътя към една мечта? Каква е борбата за нея, какви са лишенията и какви са предизвикателствата? От опита ми до момента съдя, че често околните не приемат мечтателите така, както те искат да бъдат приемани. Често ги наричат „рискови играчи“, „вятърничави хора“, дори егоисти или луди. Кой обаче е егоистът в случая – дали този, който дерзае и търси нещо, което да го направи щастлив или този, който иска да го задържи в зоната на комфорт и да продължат заедно ритъма на живота от вчера? Накратко можем да заключим, че човек е ковач на собствената си съдба, доколкото успее да синхронизира съдбата си с интересите и потребностите на заобикалящия го свят, или поне на тези, които са му скъпи.

2.         Човекът не е ковач на собствената си съдба. В този сценарий бих казала, че не живеем, а само съществуваме в чакане. Всичко, което ни се случва, е дело на сила извън нас - и успехите, и неуспехите. Да, разбираемо е при провал да търсим вина навсякъде другаде, но не и в себе си, но защо пък победите да са пак просто късмет или добро стечение на обстоятелствата? Как, след като единствени решим задачата с повишена трудност на олимпиадата по химия, можем да кажем: „така е било писано“? Ако всичко в живота се отвеждаше към съдбата, щеше да се обезсмисли да мечтаем и да учим. Щяхме да издигнем в култ молитвата и да прекарваме по-голямата част от времето в молби към силата, в която вярваме, че ни води. В този сценарий си проличава, че аз самата не вярвам в него, не вярвам в ефективността и смисъла му. Неведнъж съм чувала успешни хора да казват: „Спечелих с кръв и пот на челото, а хората около мен казват, че просто съм извадил късмет“. Сега се замислям, че това с късмета май служи за обяснение при личните неуспехи, но при чуждите успехи. Тогава бих се съгласила с него - помага за собствено успокоение, поне привидно.

Полунощ минава и решавам да завърша това писмо тук. Защото съм ковач на собствената си съдба и ценя добрия сън /поне 6 часа/, и знам, че е единствено в моите ръце утре да стана навреме и да отида на лекции. Лош късмет би било, ако телефонът ми внезапно се развали и алармата не се включи, но затова и алармата на телефона на приятеля ми е настроена за същото време.