Човекът и времето

                                                                         есе


”Omnis mundi cratura
quasi liber et pictura
nobis est in specilum”
Беше казал някога Ален дьо Лил – писател диалектик, богослов и каноник, живял в XII век. В превод думите му гласят: “Всяко създание в света се разкрива пред нас като книга или картина”…
Богословът е прав, защото ако човек се разкрие като книга или картина, в него ще можем да “прочетем” или “видим” реалностите на времето, в което живее. Така можем да отчетем нюансите на живота въобще, но отнесени към конкретната културно-историческа епоха. Но за да научим повече за епохата, трябва да прочетем повече от една книга или да разгледаме повече от една картина, като обърнем внимание на всички послания, които ни носят.
“Cogito egro sum” казва Рене Декарт, което ще рече: “Мисля, следователно съществувам.”. Факт е, че колкото различни хора, толкова и различни начини на мислене, а щом има различни начини на мислене, значи има и различни начини на съществуване. Никога характеристиките на дадена епоха не могат да бъдат застъпени по един и същи начин, в еднаква степен в двама души, защото всеки един от тях, индивидуално има различно отношение към тези характеристики. Това означава, че по дадени особености на конкретна епоха не могат да се правят обобщаващи изводи за абсолютно всички хора, живеещи по това време. Вярно е и обратното – не може по възгледите на дадена личност да извеждаме заключение за цяла епоха. Ето и конкретен пример: за Античността е била характерна политеистичната религия, тоест вярата в много богове, тази вяра била типична за народите от Средиземноморието – елини, траки, римляни, картагенци, египтяни, финикийци и много други, но въпреки това древногръцкият философ Демокрит не вярвал в съществуването на нито едно от божествата в родния му елински пантеон. Същото се отнася и за египетския фараон Аменхотеп IV, който отхвърлил традиционната египетска религия в много божества и я заменил с вярата в слънчевото божество Атон, откъдето идва и прозвището, с което този владетел се вписал в историята – Ехнатон. Времето и човекът се влияят взаимно, те се допълват и взаимно се характеризират.
Човешката история е низ от епохи, като всяка следваща се стремяла да запази по нещо от предишната и да добави нещо ново от себе си. Така разделяме летописа на човешката цивилизация на следните епохи - Палеолит, Неолит, Бронзова епоха, Желязна епоха, Антична епоха, Средновековна епоха, Епоха на Новото време, и настоящата Епоха на Най-новото време. Общото при тези всички епохи е, че са породени от човека и завършват с неговата намеса (с изключение на последната, за която не се знае кога ще завърши и как) Какво имам предвид с това? Да вземем например Античността. Тя завършва с падането на Римската империя, а причините за рухването на Рим са нашествията на варварските племена – хуни, готи, вандали и други… С това искам да кажа, че човек може да сложи край на цяла историческа епоха, но едновременно с това и да положи основите на нова, в примера с Античността, с нейния край идва началото на Средновековието. Човекът движи историята, човекът движи времето, в което живее и само той може да забавя или ускорява времетраенето на историческите епохи. Човекът трябва да разбере, че притежава силата да бъде катализатор или инхибитор на историческите процеси. Човекът трябва да разбере, че историята е най-големият урок за цивилизацията на родната ни планета.
В по-тесен смисъл времето – това е човешкият живот на фона на съществуването на цивилизацията. Човешкото създание е същество на контрастите, на пълните противоположности, на един двойствен характер. Защо? Защото човекът е изтъкан от Добро и Зло. В този смисъл човешкото съществуване е една постоянна вътрешна борба между доброто и злото в нас. Олицетворение на тази борба е един от митовете на нашето време – “Междузвездни войни” – вечната борба между джедаите и ситите. Какви всъщност са причините човек да тръгне по стъпките на тъмната страна? В основата винаги стои неуравновесената човешка природа, потенциалната възможност да се изкушим от извършването на дадена постъпка, която да донесе блага единствено на нас самите, тоест чистия егоизъм. Причината се крие в страха, защото неспособността да го пребориш, води до разочарование, а то от своя страна довежда след себе си страданието. Единственото решение в този случай е да изградиш маска, зад която да скриеш всичко това. Но тази маска поражда желанието за отмъщение, защото светът около нас е твърде несправедлив. Подобна маска изграждат граф Монте Кристо и Дарт Вейдър. Учителят Йода казва, че тъмната страна е по-слаба, защото е по-лесна за изучаване, за да може Люк да се изправи срещу баща си Лорд Вейдър. Той може да го победи не като го убие, а като му покаже, че в него все още има добро.
Историята и животът са най-добрите учители за човека, защото уроците им са на всяка крачка.