Човешкото съществуване

,,Смъртта ме чакаше дълго,

най-дълго от всеки, който е чакал.

Смъртта ме желаеше страстно,

Най-страстно от всеки желаел ме нявга…

Само тя ме милваше дивно,

С ласки,които не съм и мечтал.

И само тя ми донесе това,

Което отчаяно все съм копнял…

Сега ме няма…

И не помня някога да ме е имало.”

Прекрачих прага на стаята, където бе той.Постепенно идваше и моят ред да се докосна до него.Съзрях го…Видях тези ,,застинали” очи, посиняло лице- безжизнено и леденосковано. Почувствах огромна болка, страданието и безсилието ме обладаваха с всяка секунда. Зави ми се свят и едва успях да сложа цветята върху трупа на Киро. Не! Не можех да повярвам… Излязох навън цялата трепереща, чувах плача навсякъде около себе си, усещах болката във всяка частица от въздуха, който дишах. Не бе възможно да е истина това, което бе около мен. Но уви, това бе самата действителност- тежка и ужасяваща. Опрях се на рамото на приятел и заплаках… След неизвестно колко време сълзите спряха, но болката продължаваше да е в мен- дълбоко там в сърцето ми. Исках да блъскам, да удрям, да крещя: ,,Не! Той е жив! Ей сега ще се събуди!” Започнах да си задавам отново онези въпроси за живота: ,,Защо, защо сме тук, защо живеем? Какво всъщност е животът? А смъртта? Как може този млад невинен човек да си отиде? Как?”

Всичко ми се струваше безсмислено.

Какво е животът? Тогава ми се струваше просто един филм, който има начало, различни сцени и край. Там умират лошите, а добрите побеждават. Да, просто един филм, само че в истинския живот първо умират добрите.

Какво е смъртта? Просто един миг от вечността, в който ти спираш да дишаш, може би усещаш болка и дори си спомняш за нещо или някой.

Майката на Киро бе в истерия. Тя викаше през сълзи: ,,Не, синко , няма да те дам!” Никога няма да забравя думите и. Болката , причинена от смъртта, загубата на най-скъпото в живота ти, те убива...

Миг преди близките му да се разделят за последно с него бе кулминацията на ужасната смърт, загуба. Те- баща му, майка му, баби и дядовци- снижаваха се над леденото лице, говореха му и го умоляваха, плачейки. Усещах всяка тяхна сълза (символ на страданието) да влиза под кожата ми , а аз я изваждах под формата на горещи сълзи. Скръбта бе в сърцата на всички... Отиде си една добра душа...

Изминаха дни от този черен ден. Не спирам да мисля над смисъла на живота и какво остава след нас. Първото, което забелязох е, че хората бързо те забравят. Днес страдат за теб, а утре вече дори не помнят името ти. След това мислех над това, че човек трябва да остави нещо след себе си, за което да се гордее, но осъзнах, че може да остане недооценен. И- защо живеем?...Мисля , че животът е една нишка и плетеница. Плетеницата – това са всичките ни чувства , емоции и преживявания. Нишката – редуването на хубавото и лошото , което ни се случва.

Когато се сблъскаме със Смъртта , си спомняме само хубавите моменти от Живота; всичко , което сме научили и което сме предали. Тогава човек разбира , че си е струвало да живее.

Често споря за това , че всеки трябва да остави нещо за идните поколения, за хората след него. Какво можеше да остави това осемнадесет годишно момче. Споря и се оспорвам. Отново противоречията в мен. Обръщам се към себе си – какво мога да оставя след себе си? Може би онова , което съм дала от себе си – добрина , любов , разбиране , доверие , усмивки , радост... И идва противоречието – кой въобще ще запомни мен и още по – малко какво съм направила?

Има една мисъл на китайски поет :

,,Ако мислиш една година напред –

посей семена.

Ако мислиш десет години напред –

посей дърво.

Ако мислиш сто години напред –

обучавай хора.”

Това ни показва три различни типа хора с различен начин на възприемане на човешкото съществуване.

Първият тип са тези , които мислят ден за ден. Тенямат мечти, нямат амбции и желание да постигнат нещо по- висше в живота си , освен да съществуват.

Вторият тип са хората, които имат сили и желание да постигнат целите си. Техният труд може да има проявление пет, десет , двадесет години. Това , което създават е нещо материално – то може да е полезно, нужно , дори незначително за някои хора.

Третият тип хора са широкомислещите. Те живеят за една кауза и идея. Трудят се цял живот, за да я постигнат. Това са силни , борбени личности; готови са да помогнат винаги . Отличават се от останалите със своя оптимизъм, великодушие, честност и  добрина. Такива са добрите учители, писатели, доктори хора на изкуството, дори родителите, които възпитават едни добри хора.В българската история има доста бележити личности – Ботев, Вазов, Яворов, д-р Берон и много други , които не само са съхранили една епоха , но и дават пример на поколенията след тях. Третият тип характери са хората , които оставят нематериални неща. Помним ги с техните дух и действия.

Мечтата ми е моето съществуване да е от третия тип.Тогава наистина ще зная защо съм живяла.

Има една тема, един недоказан въпрос, който би хвърлил друга светлина на възприемането ни на живота. Прераждането- ако имаме възможността отново да живеем. Каква е целта на прераждането , ако въобще съществува? Усъвършенстване на душата до стигане на нирвана- пълният покой. Ако човек можеше да приеме този вариант вместо гниенето на плътта под земята , щеше да оценява по – добре малките неща в живота, да се радва на любовта, радостта , приятелите, родителите, дори и на непознатите. Щеше да се радва на болката и страданието , защото те ни правят по- силни, мъдри и великодушни. Щеше да осъзнае , че в този свят няма място за злобата, омразата, лицемерието, интригата, убийствата, войните. Щеше...

Животът – това е най-хубавото нещо , което имаме, въпреки че често продължителността му не зависи от нас. На всеки му е определено някакво време тук, сред хората. Но не знаем колко! Ето защо е нужно , докато можем да мислим , творим и помагаме , да го правим – и то наистина от сърце и душа!