На хората са им предоставени много начини да живеят. Един човек може просто да съществува като жив организъм или по някакъв друг начин – разкошно, самотно, щастливо, спокойно, с нещо и от нещо ( в зависимост от нуждите и възможностите), съвместно с някого, на дадено място в дадено време, ера, епоха..., в добри отношения с един, в лоши отношения с друг..., в най-разнообразни условия ( човекът е най – приспособимото същество в буквалния и преносен смисъл ), за себе си, за другите, за един човек, без смисъл!!!

Всеки един от тези начини бележи дадено виждане на индивида за съществуването, но ДАЛИ НЯКОЙ ОТ НАС БИ СЕ ПРИМИРИЛ С ФАКТА, ЧЕ КАКЪВТО И СТИЛ НА ЖИВОТ ДА ИЗБЕРЕ, ТО ТОЙ Е АБСУРДЕН!?

Как да приемем, че всяка наша болка и радост, мечта и надежда са нелепи, че резултатът от всяко действие, което предприемем, е СЪЧИНЯВАНЕ НА АБСУРДА?

Много е жалко, да повярваме, че е така. Защото – опитайте се да се абстрахирате от заобикалящия ви реквизит. Имам предвид – опитайте се да мислите за своето собствено съществуване, като изключите от него информацията за това от къде идвате, как изглеждате, какви са родителите Ви, кои са приятелите Ви, какво работите, какво учите, с колко пари разполагате, как сте облечени, какъв е полът Ви, каква е възръстта Ви...

Сега ми отговорете на един съвсем обикновен въпрос: Кой / Какво сте Вие? Трудно е, след като не можете да използвате гореизброените ориентири, нали? В нашия живот, на хората се слагат табели. Ето пример: “младо момиче”, “опитен юрист“, “дипломиран лекар”, “добър ученик”...

В един момент ние се отъждествяваме с лептнатия ни етикет и вече не знаем какъв е животът ни в действителност, какво е – бал с маски, театрално представление или филмова поредица...

Но как да живеем, вярвайки, че животът ни е безсмислен абсурд, съчиняван от нас с всеки изживян ден, в който сме придавали ценен смисъл на нелепи неща?! Нима ние бележим абсурда, дори само като живеем? Дали ние, хората, сме способни сами да си измислим и създадем любовта, мъката, щастието, страданието, добрината и злобата?

Имаме две възможности – да се съгласим, че “да живееш, означава да съчиняваш абсурда” или да вярваме в мистичното чудо на живота, да го изживеем като безценен подарък, който сме получили поради нашата уникалност.