10 окт. 2008 г., 12:57

Да загубиш вяра в любовта... 

  Эссе » Любовные
5477 0 4
4 мин за четене

 


                                    Да загубиш вяра в любовта...

         В света на вечната надежда и сбъдващите се чудеса, какво означаваше да загубиш вяра в любовта? Като повечето влюбени хора и аз реших да се запитам: "Какво става, когато сме претърпели толкова любовни разочарования, че вече не вярваме в най-святото чувство на света?". Всичките ми въпроси се свеждаха до един и същ отговор, а именно, че ако сме престанали да вярваме в онова  едничкото нещо, което ни прави хора, то ние се превръщаме в същества без сърца, изгубили себе си по пътя на отчаянието. За да твърдя всичко това първо трябваше да се добера до най-достоверният източник, което най-просто казано означаваше - куп жени със съсипани връзки и с толкова опит, че биха могли да напишат ІІ-ра част на "Декамерон"*. В тези дни на проучвания чух около стотина разказа, но този, който най-много ме заинтригува, принадлежеше на една дама на моята възраст, чиято трагедия завладя мислите ми. Това беше история за любовта, болката, вярата и след време угасващата надежда, история, започваща от този момент, в който тя се влюбила в едно момче - странно и противоречиво.  Той превзел сърцето и като рицар на бял кон, но скоро се превърнал в най-ужасния и кошмар. Отношенията им били много объркани и не било ясно какво ще стане, дали ще се съберат или обратното - ще останат врагове до края на живота си. С всеки изминал ден нейната надежда си отивала, докато най-сетне изчезнала завинаги. Като поредната жертва на нещастието, тя не искала повече да страда, затова се превърнала в "ледената кралица", безчувствена към всичко и всички. Тогава, докато седях до момичето без душа, проумях какво означава човек да загуби вяра в любовта - това беше бавна и мъчителна смърт, защото всеки, който вече не вярваше в това, се превръщаше в крепост, обградена от стена, защитена от всичко, дори от това да се влюби отново. И се замислих имаше ли нещо по-тъжно от това да загубиш вярата си, а заедно с нея и себе си, забравяйки за цялата красота на света и да станеш робот, който, предпазен от инстинкта си за самосъхранение, никога вече нямаше да чувства нещо различно от тъга.      Затова като оптимист и човек, който вярва в чудесата, реших да поразпитам още няколко прекрасни дами, преживели мъката от любовта. За мое най-голямо съжаление разказите на повечето от тях включваха един и същ ред  на действие: раздяла, болка, разочарование, затваряне в себе си, променяйки цялата си същност. Не можех да повярвам на ушите си, всички те бяха позволили на отчаянието да превземе живота им и да ги превърне в жалки отражения на старото им "Аз". Тогава се зачудих, какво е станало със силните жени, които ръководеха живота на властните мъже, защото всеки от нас знае, че зад един всемогъщ и силен мъж стои една умна жена. Всичко това не ми даваше мира и като удавник за сламка, аз използвах последния си коз, за да докажа, че дори човек да изгуби вярата си, той може да се завърне от света на емоционално-нестабилните и да погледне света в очите. В този момент на отчаяние, породено от всички тези жени с погубени души, отидох при една близка приятелка, чийто живот беше изпъстрен с какви ли не неща - от приятелски предателства до любовни интриги. Тя ми предостави всички гледни точки на любовта - от болка до радост. Като всяка от другите героини в моята история и тя ми разказа своята драма, започваща с поредната любов към неподходящия.  И при нея нещата не се получили и изпаднала в дълбока бездна на отрицание и недоверие към любовта. През поредния ден, който изглеждал също толкова  черен като всички други, тя изведнъж спряла, огледала се около себе си, видяла целия прекрасен свят, който я заобикалял. Точно тогава намерила сили и отново повярвала в най-нежното и чисто чувство на земята. Най-сетне разбрала, че не болката, а тя самата саботирала вярата  си, за да се предпази. Но когато човек живее в златна клетка, как би могъл да разбере какво е любовта, доброто, злото, красивото, грозното и всички онези неща, които ни превръщат в това, което сме? Тази, същевременно изтерзана душа, но все пак мъдра, ми върна вярата, че светът не е чак толкова лош, и че всеки от нас сам контролира живота си и кове съдбата си.      В кръга на вярващи и невярващи беше трудно човек да намери своя път и вероятно да види светлината в тунела, но когато си заобиколен от хора, които те обичат, не е ли по-лесно да продължиш живота си след нанесената травма? Може би много от нас попадат в ситуации, в които най-лесното решение е да се откажат, но моето послание към света е, че никога човек не трябва да губи вяра в любовта, защото в крайна сметка само силните оцеляват и успяват да изживеят живота си пълноценно. Затова  продължавайте да вярвате в любовта, дори когато е безнадеждно, защото, мили хора, чудесата се случват и може би Вие сте следващата им жертва.              

 

 

 

*"Декамерон"- много известно прозаично произведение, написано от италианския писател Джовани Бокачо(1313-1375г.)       

© Лора Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • 234 посещения. Това говори само по себе си за какво става въпрос. Добро есе с много добър стил и интересна гледна точка. Всичко е на много високо ниво!
  • Мерси много.Дори само един човек да се замисли по тази тема,значи съм постигнала целта си Радвам се ви е харесало
  • Ето това е нещо ново в тази изтъркана тема. И това ново много ми харесва. Поздравления, за което...
  • Подкрепям те!„Може би Бог иска да срещнеш няколко неподходящи личности, преди да срещнеш човека за теб!" Но за да забележиш този човек, трябва да имаш вяра която да ти отваря очите!Поздрави!!!
Предложения
: ??:??