Да загубиш вяра в любовта...

         В света на вечната надежда и сбъдващите се чудеса, какво означаваше да загубиш вяра в любовта? Като повечето влюбени хора и аз реших да се запитам: "Какво става, когато сме претърпели толкова любовни разочарования, че вече не вярваме в най-святото чувство на света?". Всичките ми въпроси се свеждаха до един и същ отговор, а именно, че ако сме престанали да вярваме в онова  едничкото нещо, което ни прави хора, то ние се превръщаме в същества без сърца, изгубили себе си по пътя на отчаянието. За да твърдя всичко това първо трябваше да се добера до най-достоверният източник, което най-просто казано означаваше - куп жени със съсипани връзки и с толкова опит, че биха могли да напишат ІІ-ра част на "Декамерон"*. В тези дни на проучвания чух около стотина разказа, но този, който най-много ме заинтригува, принадлежеше на една дама на моята възраст, чиято трагедия завладя мислите ми. Това беше история за любовта, болката, вярата и след време угасващата надежда, история, започваща от този момент, в който тя се влюбила в едно момче - странно и противоречиво.  Той превзел сърцето и като рицар на бял кон, но скоро се превърнал в най-ужасния и кошмар. Отношенията им били много объркани и не било ясно какво ще стане, дали ще се съберат или обратното - ще останат врагове до края на живота си. С всеки изминал ден нейната надежда си отивала, докато най-сетне изчезнала завинаги. Като поредната жертва на нещастието, тя не искала повече да страда, затова се превърнала в "ледената кралица", безчувствена към всичко и всички. Тогава, докато седях до момичето без душа, проумях какво означава човек да загуби вяра в любовта - това беше бавна и мъчителна смърт, защото всеки, който вече не вярваше в това, се превръщаше в крепост, обградена от стена, защитена от всичко, дори от това да се влюби отново. И се замислих имаше ли нещо по-тъжно от това да загубиш вярата си, а заедно с нея и себе си, забравяйки за цялата красота на света и да станеш робот, който, предпазен от инстинкта си за самосъхранение, никога вече нямаше да чувства нещо различно от тъга.      Затова като оптимист и човек, който вярва в чудесата, реших да поразпитам още няколко прекрасни дами, преживели мъката от любовта. За мое най-голямо съжаление разказите на повечето от тях включваха един и същ ред  на действие: раздяла, болка, разочарование, затваряне в себе си, променяйки цялата си същност. Не можех да повярвам на ушите си, всички те бяха позволили на отчаянието да превземе живота им и да ги превърне в жалки отражения на старото им "Аз". Тогава се зачудих, какво е станало със силните жени, които ръководеха живота на властните мъже, защото всеки от нас знае, че зад един всемогъщ и силен мъж стои една умна жена. Всичко това не ми даваше мира и като удавник за сламка, аз използвах последния си коз, за да докажа, че дори човек да изгуби вярата си, той може да се завърне от света на емоционално-нестабилните и да погледне света в очите. В този момент на отчаяние, породено от всички тези жени с погубени души, отидох при една близка приятелка, чийто живот беше изпъстрен с какви ли не неща - от приятелски предателства до любовни интриги. Тя ми предостави всички гледни точки на любовта - от болка до радост. Като всяка от другите героини в моята история и тя ми разказа своята драма, започваща с поредната любов към неподходящия.  И при нея нещата не се получили и изпаднала в дълбока бездна на отрицание и недоверие към любовта. През поредния ден, който изглеждал също толкова  черен като всички други, тя изведнъж спряла, огледала се около себе си, видяла целия прекрасен свят, който я заобикалял. Точно тогава намерила сили и отново повярвала в най-нежното и чисто чувство на земята. Най-сетне разбрала, че не болката, а тя самата саботирала вярата  си, за да се предпази. Но когато човек живее в златна клетка, как би могъл да разбере какво е любовта, доброто, злото, красивото, грозното и всички онези неща, които ни превръщат в това, което сме? Тази, същевременно изтерзана душа, но все пак мъдра, ми върна вярата, че светът не е чак толкова лош, и че всеки от нас сам контролира живота си и кове съдбата си.      В кръга на вярващи и невярващи беше трудно човек да намери своя път и вероятно да види светлината в тунела, но когато си заобиколен от хора, които те обичат, не е ли по-лесно да продължиш живота си след нанесената травма? Може би много от нас попадат в ситуации, в които най-лесното решение е да се откажат, но моето послание към света е, че никога човек не трябва да губи вяра в любовта, защото в крайна сметка само силните оцеляват и успяват да изживеят живота си пълноценно. Затова  продължавайте да вярвате в любовта, дори когато е безнадеждно, защото, мили хора, чудесата се случват и може би Вие сте следващата им жертва.              

*"Декамерон"- много известно прозаично произведение, написано от италианския писател Джовани Бокачо(1313-1375г.)