Изведи ме някъде далеч...
Разтварям се в себе си, хаотична и разбъркана, неподготвена и нещастна. Спаси ме от тази непрестанна дейност в тялото ми. Спаси ме от демоните ми.
Но няма как да ме спасиш от мен самата. Вече дори жарките ти целувки и непрестанните милувки не отвличат изтерзаното ми съзнание. Не можеш да ме спасиш.
Аз съм буря, затворена в тяло. Аз съм леден полъх, обкован в горещия метал на самите Адски порти. Аз съм вихрушка от емоции, удряща се в скала.
Имахме вечерите. Бяхме само аз и ти, сами, необезпокоявани в тихите, уханни на свежа, непорочна и млада пролет нощи. Имахме докосванията си, леките целувки, неуловимите въздишки, тихите стонове, откритите чувства. Имахме опора, имахме всичко, щом се имахме един друг. Това ни крепеше, заедно виждахме безкрая, сплели пръсти над чаша примамливо димящо кафе.
Но безкрая се оказа просто фалшиво светеща табела, поставена пред нас, вярващите и доверчиво наивни деца.
Поставена там, някъде сред пустошта, злокобно оплела мрежите си около нас, простряла пипалата си дълбоко около сърцата ни. Ние ѝ повярвахме, Аз ѝ повярвах. 
Ала дълбоко в себе си знаех, че нищо не е безкрайно. Дори най-могъщото дърво ще стане жертва на мощта си и ще бъде отсечено. Камо ли най-рядката птица, желана от милиони заради рядкостта си. 
И отново затъвам в лепкавата каша на отчаянието. Усещам как лудостта лека полека се промъква в мен, изсмуква енергията ми, желанията ми. Изтръгва теб от мислите ми.
Провесвам ръка през терасата и изтръсквам пепелта от цигарата. Над мен небето гневно вилнее в своето правосъдие, отворило тежките си порти и изсипвайки проливен непрогледен дъжд, скрил града под мъгливата си шапка. Страдалческа въздишка се отронва от устните ми и излита някъде надалеч.
С изгряването на слънцето залязва и живота ми. 
Отново съм потънала в мисли за теб, за нас, за бъдещето, което бихме имали. Като цвете под яростния напор на бурята, така и моята надежда се разтвори.
Смачквам фаса с крайчеца на босия си крак. Медицинската сестра идва, леко ме хваща за рамото и окуражително ме насочва към собствената ми гилотина.
А смъртта ме плаши толкова, колкото океана се вълнува от попаднала в прегръдките му прашинка. Не, не ме е страх от тази черна неизвестна, посочила тялото ми с неприветливата си коса. Страх ме е как ще продължиш без мен, как скоро ще забравиш устните ми, кожата ми, любовта ми. Защото не искам да отнема младостта ти в гроба, където да е пир за червеи и буболечки, не искам да заробвам ума ти или сърцето ти. Не искам да плачеш над праха ми и да мислиш, че съм била победена от коварната болест, разяждаща плътта ми като бляскав скарабей.
Не успях да се спася, но спасявам теб. Защото бурята в тялото ми излезе извън предел, завладя ме, а Адския метал започна да ме изгаря отвътре и бавно да ме убива. Не мога да издържа на поривите на собственото си тяло.
Иглата се забива в мен. Усещам последните си секунди живот в тази безлична бяла стая, как свободни се стопяват. Поне си тръгвам победила. Тръгвам си със спомените, който ти ми дари.
И отлитам някъде далеч...