Ден на контрасти
На 30 април се надявах времето да е хубаво. Училището в близост до нас имаше патронен празник. Всъщност това е гимназията, която завърших преди... години. После имах и други завършвания, но това остана единствено. Това беше „моето” училище. Винаги, когато можех, присъствах на тези събития – започване на учебната година, завършване. Тържествата ги правят в двора на училището: всеки може да се върне в спомените си или просто да си разнообрази ежедневието. Имаше програма, поздрави, награди на изявили се ученици, учители и други работещи в сградата. Наградиха деца, постигнали успехи в учението; и деца с таланти. Беше мило и тържествено. Но вълнението ме завладя, когато дойде ред на абитуриентите. Не, това не беше бал, а изпращането им Върнах се в същия този двор, преди години. Нещата бяха различни, и не чак толкова; емоцията – сякаш не се беше променила. Особено като запяха вечната песен на завършващите: „Един неразделен клас, с ...” Всички я знаем. И сълзите сами потекоха. Не вярвах, че някой от тези нахакани младежи ще се разчувства. Но, за моя изненада, сбърках. И за мое щастие. През сълзите си видях, че плачеха – учители и ученици. Прегръщаха се, обещаваха си нещо и плачеха. Дано разбираха какво оставят. А какво ги очакваше – кой може да каже?! И тогава видях надеждата - в сълзите им – на тези, които си тръгваха, тези, които идваха след тях, на тези, които ги изпращаха... И повярвах... Че има шанс... За бъдещето... За тях самите. А моите сълзи – бяха просто моите сълзи – една бликнала емоция от спомени...
По-късно, през деня, се рових в нета, новините ги подминавах – убийства, катастрофи... не исках да чета. Винаги се разстройвам от такива неща. Но вечерта ме шокираха. Автомагистрала „Тракия”, 13.30 ч, цяло семейство изгаря в автомобила си... Познавам... познавах семейството... Живееха в съседния блок. Да, бяхме на „здравей” и „здрасти”, рядко сме си казвали нещо повече... Но все пак ги познавах. Момиченцето им понякога си играеше с моето. Едно усмихнато, прекрасно детенце, с русолява косичка, сини очички... Като ангелче! Вече сигурно е ангелче... Отворих новината в сайта, имаше и снимки... Господи! Овъглени... Майката гушнала детенцето... Но аз виждах лицата им. Усмивките им... Чувах ги... Наистина ли се е случило? Сълзите ми се стичаха... И не питаха дали искам да плача. Просто си течаха. Представях си случилото се. Задавах си въпроси: Бързо ли е станало или са се мъчили? Изживели ли са ужаса от поглъщащия ги огън, или са били в безсъзнание? Можело ли е да оцелеят, или не? И ако е можело, защо никой не е спрял да помогне? Нямах отговори. Само предположения. А те не бяха никак успокояващи. И след всяко предположение – сълзите тръгваха...
Толкова много случаи, но когато познаваш хората, те не са случаи; не са статистика... После се питах: кой е по-виновен – този, който ги е блъснал, или тези, които са ги подминали и са ги оставили в огнения ад?! Защото после разбрах: могли са да ги спасят... Но НИКОЙ не е спрял! НИКОЙ не е направил дори опит! Няма да коментирам. Нямам сили за коментари... Просто пиша. Разбрах, че най-вероятно са били в безсъзнание след удара и не са усетили огъня... А скоро се ожениха... официално. И сега са заедно... завинаги; дори смъртта не ги раздели...
Не мога да ги върна – нито тях, нито който и да е...
Надеждата от сутринта на този ден изчезна някъде по автомагистралата... Шансът... Той беше изгорял в пламъците... Останаха болката и сълзите... Не само моите сълзи...
ПОКЛОН!
03.05.2009г.
© Мария Петрова-Йордано Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
За съжаление, така е! Затова ли омаловажаваме такива "случки"?! И гледаме на тях все по-бездушно? Поздрави!
-
Случва се всеки ден.
-
Дими, звучи много песимистично и безизходно! Но звучи така вероятно, защото е такова! Благодаря за мнението! Поздрави!
-
Филип, наистина е жалко!
Илияна, има надежда! Първата част на текста, което е събитие от сутринта на същия ден, опитах се да покаже надеждата. Но действителността явно ни я отнема бързо или я заменя с болка и безнадеждност. Спестила съм доста истини. Болезнени.
Вилдан, трудно го и написах. Колкото пъти сядах, започвах да плача и не можех да изкарам и две думи. Дори не бях сигурна дали да пиша, но това е един доста показателен, според мен, ден за нещата от живота. Разбира се, примерите може да са други. Просто това ми се случи на мен.
Никита, много хора има такива. А за празните погледи имам отделна тема. И на мен ми правят впечатление. http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=163657
"В живота всичко се връща!" Така е, Нели! Затова е важно да не правим на другите това, което не искаме на нас; и да правим добро и неща, които бихме искали на нас. Но явно за доста хора е много трудно.
Благодаря за споделените мнения! -
.. И накъде върви този свят ако просто подминаваме другите ,без да спрем и подадем ръка на помощ.Какво щеше да се случи, ако тази трагедия беше застигнала нас самите и вместо нашето РАВНОДУШИЕ насреща седеше друго РАВНОДУШИЕ.., а може би ще сме късметлии, да срещнем Отзивчивост и Навремена Реакция, да получим ПОМОЩ!!! ..и да заживеем втори живот, този, от който нашето Равнодушие е лишило онова семейство !! В живота всичко се връща!! В живота всеки има своя истина.. НО ЖИВОТЪТ е един...
-
Поклон...Много ми е трудно да коментирам...
-
Светлинките надежда са толкова малко около нас, но все пак и въпреки всичко ги има. Много трудно се коментира такъв текст. Защото вълнува.
-
Да-а-а, за съжаление това е тъжната ни действителност. Виновните не са виновни, а тези, които могат да помогнат не го правят...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
