"Добродетелните хора са еднообразни, а порочните - многообразни" - Аристотел

„Добродетелните хора са еднообразни, а порочните – разнообразни” - Аристотел

         Няма съвършен човек. Всеки е единствен и уникален, всеки е носител на собствената си индивидуалност, дарен е с шанса да се развива, да се учи, да се поправя, сам да избира в коя посока да поеме. Доброто и злото сочат своите пътеки и подканват да тръгнем по тях. Но какъвто и да е изборът ни, той няма да е изцяло грешен или верен. Никой не притежава единствено добри или лоши черти.

         Хората, събрали у себе си повече добродетели, са водени от чувството за справедливост и желаят да постъпват правилно. Поривът да се съобразяват с наложените морални граници, е водещ у тях и в повечето ситуации те се ориентират към правдата, жертвайки интересите и собствените облаги. Затова добродетелните хора са отчасти предвидими, от тях може да се очаква да се придържат към морала и да живеят в едно с ценностната си система. Много често тези хора са идеалисти и стремежът им към постигане на съвършенство ги тласка към жертване на моментните изживявания. Добродетелният е готов да се откаже от нещо ценно за него, да направи компромис със себе си – да изживее несподелената си любов до край, да се лишава заради децата си, да превъзмогва обидите, нанесени от хора, които обича. Отмъщението не му е присъщо. Добродетелният човек се раздава и ощетявайки себе си, той помага и подкрепя, всяко негово действие е една искра от нестихващия пламък на доброто.

         Пороците. Всеки ги има, но при някои надделяват и завземат съзнанието. Измествайки добродетелите, те, пороците, бавно и трайно се настаняват и в сърцето и го засенчват от светлината на изгубеното добро. Злото контролира действията и ги насочва към личната изгода. Докато добродетелният човек завладява своите върхове, без да блъска останалте в пропастта, то порочният е готов на всичко, за да постигне целите си. Жертва всеки друг, но не и себе си в името на собствените идеали и чувството на вина му е непонятно. Затова рядко можем да предвидим следващата стъпка на порочния човек. Не знаем какво да очакваме и невъоръжени с подозрения, често попадаме в клопките му, превърнати в следващото стъпало „нагоре”. Незачитайки околните, порочният човек дава воля на недостатъците си и чрез тях се издига все по-високо, било то в обществото или пътувайки към неосъществените си мечти. От него получаваме накърняване на собственото ни достойнство и потъпкване на чуждите ценности. Да отмъщава е негова „привилегия”, защото едиствен той вижда смисъл в това.

         Знаем малко за хората, обграждащи ни, но само ако се вгледаме внимателно в отношението им към духовното, ако успеем да съзрем справедливостта сред идеалите им, ако видим пламъка на доброто в погледите им, тогава можем да се доверим на добродетелни хора. И нека не забравяме, че и най-непорочният носи у себе си косъм от дяволската опашка и най-злият крие дълбоко в душата си перо от пречупено ангелско крило.