Беше като в приказка. Наблюдавах го с такова очарование и потъвах в омайната му красота. Бях на топло и уютно, а навън студът погубваше последните следи от минал живот. Само то красеше гледката и стопляше душата ми. То бе едно невероятно цвете – жълто, меко на допир, ухаещо на пролет, даващо мир на съществуванието ми. Бе контраст на сивия и мрачен град – като малка частица от чистата природа, пренесена в тъмното ежедневие.

Мечтаех… да бъда като това цвете. Да съм толкова обикновено създание, колкото и необикновено. На пръв поглед простичко, а всъщност, дълбоко в себе си да бъда необятна. Да бъда част от това, което е край мен, и в същото време да съм негов контраст. Да сияя като него. Да усмихвам, ощастливявам, да давам надежда и да вдъхвам спокойствие и вяра в хората.

Мечтаех… и какво по-изпълващо действие от това? В мечтите ни се намира онзи приказен свят, в който искаме да живеем. Точно той ни дава сили да се преборим с всички препятствия по пътя ни. Мечтите ни мотивират – те са като главната машина, която ни ръководи. Без подхранване или зареждане тя отслабва и се изхабява.

А ако изгубим мечтите си, какво ни остава? Да тлеем, да увяхваме, да се погубваме ден след ден.

Моето цвете е красиво, защото се грижа за него, поливам го, радвам му се, обичам го. С мечтите е същото. Необходимо е всеки ден да полагаме грижи за тях, като си ги припомняме и ги желаем час по-скоро в реалността.

За какво мечтаем? Кое е онова, което най-трудно постигаме? Кое е най-недостижимото? Най-необикновеното?

Аз мечтая за любов, добрина и истина. Натъжавам се… не, защото не съществуват. Просто усещам как хората край мен ги забравят и отдалечават от себе си. Как придобиването на определена вещ ги ощастливява повече от усмивката на непознат. Задоволяват потребностите си ден след ден и пораждат нови – още по-големи.

Как мечтите се свързват с потребностите и как те влияят на развитието ни като личност? Ето един пример:

Детето плаче на майка си: ”Мамо, искам това! Искам, искам, искам!” На горката жена й става досадно  и му го дава (купува). После същото дете иска нещо друго, но от баща си. Всичко се повтаря. Така детето, ненаучено на отказ, става от онези “глезените”. Когато е сред своите връстници, то ще продължи да иска, да задоволява потребност след потребност. Ще използва всякакви средства, без да жали жертвите си. Ще прилага психическо и физическо насилие, ще желае да е повече от другите. След всяко свое “постижение” ще усеща все по-голям прилив на мощ и власт. Ще бъде заслепено от алчността, егоцентризма, силата. Когато се появи на пътя му “трудната плячка”, ще използва максимум насилие. Това е пример за това как презадоволяването на желанията ни, води до пороци и насилие. Това малко дете се превръща в погубен и лош човек.

Такива ги виждаме много в обществото ни. По-лошото е, че насилници са и децата. Радостта и бъдещето ни. Онези скъпи ангелчета, които представляват най-големия стимул на родителите си.

Защо са станали толкова жестоки? Защо не са милосърдни, добри и услужливи към връстниците си и по-възрастните? Защо все по-рядко срещам усмихнати дечица?

Това е най-болната тема сега в обществото ни. Хипотези и обяснения могат да се чуят от компетентни и обикновени хора. За мен всичко опира до една единствена дума – ЛЮБОВ.

Децата имат нужда да израснат в среда, в която се чувстват обичани, закриляни и да получават достатъчно грижи. Ако те получат това, първо ще се чувстват уверени в себе си, и второ, ще се отнасят така и с останалите.

Обществото ни е болно – във всички сфери. Липсата на работа, ниското заплащане, скъпия начин на живот ни доведоха до това положение да сме като роботи. Когато не са съществували роботите, е имало роби. Ние сме това. Програмирани да се борим да оцелеем. Прибираме се у дома изнемощели и нямаме време да попитаме децата си как са и как е минал деня им. Така бавно, малко по малко се губи връзката родител – дете. Зависимостта кара децата да казват: “Дай ми пари!”, а родителите от нечиста съвест дават повече, за да не им се сърдят децата.

Омагьосан кръг.

Как да искаме и да се стремим към по-малко насилие, след като пропускаме възможностите си? Да си добър родител, значи да си добър човек. Да си добър в професията си, значи да си добър човек. Да си добър, значи да си обичащ истинското. Истинско е всичко онова, което те опиянява от любов и искреност. Естественото е красиво, а красивото е любов.

Цветето на прозореца ми е естествено, истинско и красиво – обичам го. Затова се грижа за него. То ми носи радост, а аз му давам живот с любов.

Помислете и си признайте сами на себе си – кое е най-скъпото за вас? За кой бихте дали живота си без да се замислете? Обичате го, нали?

Скъпи, хора, моля ви – направете услуга на най-милото в живота си! Щом обичате някой/нещо, грижете се за него всеки ден с малки, но искрени жестове. Давайте, без да очаквате нищо в замяна. А когато помогнете на някой, просто се усмихнете. Едно сторено добро е стимул за второ. Радостта става по-голяма и скоро ще почувстваме опиянението на любовта и добрината. Те са край нас – нека си помогнем взаимно, за да се прояви любовта в отношенията ни.

Дишайте, живейте, мечтайте, обичайте се!