На какво се доверяваме? На какво разчитаме? Не себе си, е отговорът, който ми изскача на прима виста, но всъщност дали е така? Колко често смятаме нашата преценка за необоснована или не дотолкова правилна под натиска на някой авторитет, бил той шефът, родителите, някой философ, обществото? Не е ли това моментът, в които ставаме конформисти, потъпквайки нашата уникална гледна точка заради нещо, което смятаме за правилно, но е запазено в аналите на историята, защото някой е сметнал за полезно? Не е ли в това моментът, който ние, които се кълнем в своята оригиналност и вяра в себе си, ставаме роби на нашите вкусове, оформени частично от някакви критерии, обосновани на утилитарността им, които са изградени от същите хора, като които се кълнем, че не сме.  Но всъщност можем ли да избегнем влиянията,  като сме изложени на тях постоянно? Това е като да попитаме Ерих Мария Ремарк дали можем да избягаме от рутината. Е, аз обичам отворения край, тъй че питам вас.