Запътили сме се към... някъде.
Затворили сме се... в самите себе си.
Закоравели са... сърцата ни.
Замират... душите ни.
В динамиката, в която живеем, сме се отчуждили... от братята си.
На път сме да изгубим и малкото останала любов и красота в човешките отношения.
Къде сме "затрили" човечността, истинската? Къде е любовта помежду ни? Разделение ли ще остане това, което ще наблюдаваме между хората до края? Злоба, омраза, завист... Това са нещата, които стремглаво "попълват" ежедневието ни. За съжаление!
Говорим за любов, пеем за любов... А всъщност любовта си остава само в разговорите, песните и филмите. В реалния живот тя е придружена винаги с много драма, което прави хората непосилни да й се насладят истински. Всичко красиво в отношенията между хората сякаш се е пренесло в онзи по-приятен свят, който ние днес не заслужаваме. А причината се крие накъде там... зад материализма, който ни е обсебил напълно; зад безчувствието, което проявяваме към съдбата на ближните си; зад идола, който сме си създали - парите и властта...
Струва ни невероятно много усилия да кажем на човека до себе си, че го обичаме; да помогнем на възрастната жена да слезе от автобуса... А в същото време без никакво затруднение нагрубяваме по най-жесток начин просяка, протегнал ръка към нас на улицата. А за да бъдеш добър с хората не е нужна някаква специална квалификация. В този ред на мисли се сещам за казаното от Конфуций - "Не всички могат да бъдат красиви, богати и знатни, но всички могат да бъдат добри." Израз на добрина може да бъде и една кратка, мигновена усмивка, която никого не би затруднила - не коства нито пари, нито някакво усилие. А в същото време е много ценна, защото сближава сърцата - изразява любовта и красивото в отношението ни към човека до нас. Далай Лама казва: "Ако някой не ви се усмихва, бъдете любезни и го дарете с усмивка. Никой не се нуждае от усмивка повече от този, който не може да се усмихва на другите."
Казаното и обмислено то мен по-горе все пак ме обнадеждава... Вдъхва ми надежда, че при добро желание и воля сме способни да променим реалността - да избегнем всички жестоки конфликти в любовта, чиито последици са тежки. Дори в последния момент не е късно да променим посоката на развитие на отношенията между хората - вместо към гибелта може да се насочим към достигане на връхна точка в добрите ни отношения с останалите.
Сега вероятно някои от вас си казват: "Що за мечтателка си ти?!" или "Нещата ще си останат такива - те никога няма да се променят..." Не, нещата ще се променят - нужно е само да се направи крачката. А на най-големите песимисти ще кажа, че "може да сме разочаровани ако не успеем, но сме обречени, ако не опитаме."
Вярвам, че ще доживея времето, когато хората ще станат "истински" - когато ще чувстват истински, ще обичат по същия начин... Когато любовта ще е съпътствана с много истински и приятни изживявания, вместо с конфликти и разочарования; когато красотата в човешките отношения ще достигне своя апогей. Тогава няма да е нужно, пишейки, да правя асоциация с фаталната развръзка в "Крадецът на праскови" от Емилиян Станев, а ще съм безкрайно щастлива, че сме достигнали онази висша степен на осъзнаване, че "Щастието в живота е съставено от онези малки, скоро забравени неща - очарованието на една целувка, или една усмивка, един мил поглед, един сърдечен комплимент".
© Миглена Чаушева Все права защищены