Виждате ли ги там двамата, до страничната стена на мизерния хотел?
Разгледайте ги хубаво. Забелязвате ли как небрежно се е облегнал на стената първия, извил е тънки устни в пренебрежителна усмивка, подмята нервно връзка ключове с едната си ръка, а с другата взема книгата от втория, на вид притеснителен червенокос чичо с рехава брадица, добре охранен.
  За кой дявол по залез двама крайно незабележителни на вид мъже ще стоят край тоя хотел, ще се гледат мазно и единия ще подава книга на другия? Застаряващи интелектуалци, споделящи своята страст към четенето? Нищо подобно. А може би сектанти, които в този момент споделят някакво писание? Това е по-възможно, но липсва задължителния в случая фанатичен поглед.
  Но, да, вие съвсем правилно се досещате, нека да го кажем, това е ни повече, ни по-малко от едно щедро заплащане.
  Е, щом държите да се изразите така недискретно, добре, да го наречем рушвет.
  За какво? Кой знае, пък и има ли значение: за разкриване или скриване на някоя тайна, потушен скандал, разрешаване на проблем, награда, признание... ех, нима тази дума, която вие изричате с такова пренебрежение, не е едно средство, почти магическо, притежаващо силата да улесни живота и на двамата?
  Е, вярно, могат да настъпят някои усложнения – да им вземат скъпоценната книга и така да бъдат разкрити. Но, хайде, хайде, ние много добре знаем колко често се случва това. Всъщност, известен ли ви е такъв случай? На мен не. Казват, че имало.
  Вярно, съвестта е нещо доста досадно. В следващите няколко седмици нашите нови познати ще си дават вид, че дума като “подкуп” не им е известна, ще бъдат толерантни, ако чуят за някой хванат с рушвет: ами, случва се, може пък да е било наложително, животоспасяващо, така да се каже...
  Разбира се, и двамата ще се покаят – ще запалят по една от големите свещи в църквата, пък може и няколко, ще въздишат с престорено разкаяние, ще обвинят стреса, шумния град, държавата, ония некадърни депутати, дето окрадоха народа, на който какво друго му остава... И ще счетат петното, и без това не много упорито, за заличено.
  Година след това единият от двамата чичовци ще върви под ръка с жена си, ще мине по залез край стария мизерен хотел, а там – ще  види той – двама мъже на средна възраст: единият с ленив жест подава книга на другия. И нашият добър познат (и как да не е добър познат, след като знаем такива неща за него!), спомнил си смътно стария грях, обекчен, че има и други като него, ще изкаже предположение пред своята благоверна (впрочем, твърдението подлежи на съмнение, понеже и тази госпожа сме я виждали, и тя е наша добра позната, но това е друга история), че тези двамата там не правят нищо друго, освен да си пробутват някой тлъстичък рушвет, грижливо скрит между страниците на иначе малката книжка, май на някой си Ламартин.
  Докато ние с вас много добре знаем, че това всъщност са двама изтъкнати наши интелектуалци, усърдно изучаващи творчеството на френския романтически творец...