Беше един от онези мрачни, студени и дъждовни дни. Всичко беше потънало в тъмна бездна, до която слънчеви лъчи не достигаха. По улицата се стичаха дъждовните реки. Измежду тях утихваха Нейните стъпки.
Тя въреше по безлюдните улици, поела незнайна посока...
Без посока, без цел, под дъжда, мокра до костите си, тя се скиташе сама. Опитваше се да открие онова, от което бе лишена - любовта. Онази топла, вълнуваща, светла и вълшебна тръпка. Тръпката от това да се чувстваш обичана и нужна на някого.
Дъждовните капки, които се стичаха по лицето й, по тялото й и по улицата, я наведоха на мисълта, че всичко идва и си отива.
В този момент тя пося зрънцето на надеждата в себе си. Пое дълбоко дъх и рязко вдигна погледа си нагоре към небето и се опита да съзре безкрая, криещ се в него. С блян в очите си тя пое по пътя към мечтата си. Продължи надолу по улицата, но вече беше изпълнена с надежда и вяра, че любовта, която така дълго е чакала, ще дойде точно когато не очаква...
Дъждовните дни винаги са ...